— Имаш късмет, че целият хотел знае за настинката ти — ядосано я мъмреше Коротков, — предупредили са и Ворожец, така че той е възприел твоите циркове адекватно, разбира, че не може да се сърди на болна жена.
Настя дълго се покайва, после още по-дълго слуша разказа на Коротков за всичко, което той бе успял да изясни в резултат на днешните си срещи. Страшно й се спеше, а щом от отворения прозорец долиташе силен звук, се стресваше и започваше да се тормози, че ако през нощта пак е шумно, утре тя съвсем ще се скапе и денят ще отиде нахалост…
Накрая търпението на Коротков се изчерпа.
— Павловна, ти в какво си се превърнала, а? Забрави ли как спеше на пода върху моето яке, завита с твоето? А якето на Селуянов си подлагаше под главата вместо възглавница. Лампата свети, телефонът звъни, ние сновем насам-натам, говорим, а ти поспиш час-два — и пак си готова за работа. Докога ще мрънкаш за безсънната си нощ? Не се била наспала — виж я ти, голям праз! Сватбата ти пречела! Ами по-добре да се беше зарадвала, че ето на, хората са щастливи, празнуват, не са загубили способността си да се веселят и радват! Дори още една нощ да не дремнеш, пак не е катастрофа. После ще си отспиш. Защо не спираш до безкрай да ми дуднеш за това? Ако искаш, да се преместим оттук, да сменим хотела. А ако не щеш, престани да повтаряш като повредена грамофонна плоча, че не те оставяли да спиш. Станала си също като онези монаси.
Настя се слиса.
— Какви монаси?
— Ами имаше една такава притча за трима монаси. Вървят те от един манастир към друг. Стигат до река, на брега плаче жена, трябвало да премине до другия бряг, но я било страх от водата и не можела да плува. Един от монасите я взема на ръце и преброжда реката, оставя жената на земята и всички си продължават по пътя. Човекът, който я пренесъл, си върви, разглежда птичките, дърветата, а другите двама нацупени, мрачни като облаци, не му говорят. Стигат до манастира и му казват: ти наруши обета, който си дал на Господ — да не докосваш женско тяло. Извърши непростим грях и трябва да понесеш наказание, ние непременно ще доложим на игумена какво си сторил. А третият монах им отговаря: „Аз пренесох жената през реката, оставих я на сушата и си продължих по пътя. А вие още я носите“. Та и ти така. От сутринта мъкнеш един и същ товар. Остави го най-сетне на земята и си продължавай живота!
В първия момент Настя се обиди. Макар да съзнаваше, че Юрка е прав, кой знае защо й беше неприятно, сякаш — за кой ли път днес! — я бяха уличили в необмислено, глупаво и някак детинско поведение. Точно нея, петдесет и четири годишна жена, пенсионерка! И то кой? Старият верен приятел… От обида дори очите й се напълниха със сълзи.
Коротков, естествено, забеляза как моментално се развали настроението й, но постъпи мъдро: пожела й лека нощ и се скри зад вратата, разделяща апартаментите, сякаш нищо не се беше случило. След известно време тя го чу да разговаря по телефона с Ирина. Настроението й, и без това лошо, окончателно се скапа. За последен път през днешния ден изпи настойката, направи гаргара, проми носа, изми си зъбите и си легна.
Но сънят не идваше, макар само преди половин час да беше сигурна, че ще заспи моментално, ако не й попречи някоя шумотевица отвън. Шум нямаше. А сънят не идваше. Вместо него я спохождаха какви ли не неприятни мисли. Думите на Юрка й изглеждаха обидни и несправедливи, но много скоро Настя разбра, че той е прав.
През младежките години всяко хубаво събитие, всяка дребна сполука, най-обикновена радост се изживяваха ярко и живо, докато дребните и дори големите несгоди лесно се забравяха, изместени от други събития, а пък битовите неудобства изобщо не заслужаваха внимание. Сега, когато бе прехвърлила петдесетте, тя бе изгубила способността си спонтанно и до самозабрава да се радва на всичко хубаво, положителните емоции бяха избледнели, посивели и явно отслабнали. Затова пък всяка негативна дреболия моментално се превръщаше в разкалян път, по който мисленето й буксуваше и затъваше в локвите. „Такъв бил, значи, механизмът за превръщане на един доскоро приятен човек в стар мърморко и кавгаджия — помисли си тя с ужас. — Той забелязва само недостатъците и задълго се оплита в тях… И аз ставам същата.“
Отхвърли одеялото, загърна се в халата и се потътри към банята да пуши. Седна в края на ваната и се заразглежда в голямото колкото човешки бой огледало. От недрата на отражението я гледаше немлада жена с уморено бледо лице и угаснали очи. „За нищо на света! — прелетя в главата на Настя Каменская. — Няма да се поддам, няма да позволя на този старчески механизъм да ме смачка. Какво от това, че ми липсва воля да се радвам бурно и от сърце, както някога, но поне трябва да се науча да контролирам своите мисли и думи, за да не се оплитам в негативното. Това е по силите на всеки човек, стига да има желание. А аз имам. Защото не искам да се превърна в стара заядлива лелка, от която всички ще бягат като от огън.“