— Ясно — мрачно заключи Егоров. — Добре, продължаваме.
Той се върна при бюрото на Альона.
— С диска всичко е наред — съобщи момичето.
— Нещо изтрито, заменено?
— Не, проверих по хронометража, всичко съвпада до секундата.
Егоров въздъхна. Такава хубава версия му се мержелееше: в материалите за кмета се е появило нещо „ненужно“ и заради това са убили Милюкова, а „ненужното“ и опасното са иззели или заменили… Красота! Но явно не е станало така. И изобщо там, където има много заподозрени, обикновено нещата се преобръщат и се оказва, че престъпникът е от съвършено други среди.
С крайчеца на окото си Егоров виждаше, че следователят е прекъснал разпита и разговаря с някого по телефона. Когато свърши, той улови погледа на майора и го прикани с жест да приближи. Виктор отиде при него.
— Пратили са ни помощници — ехидно съобщи следователят. — Явно ръководството ви няма много доверие с Мишка, та са решили да подсилят редиците ви с опитни професионалисти. Току-що се обади твоят началник. Нареди без помощниците да не пристъпваме към обиск на работното място на потърпевшата.
Всъщност Егоров бе очаквал нещо подобно. Значи, намерили са се влиятелни познати на Милюкова-Милановская, които вече са научили тъжната вест и са притиснали ръководството на криминалната полиция или дори началника на управлението с разкриването на убийството да се занимават най-добрите служители. Току-виж заменили и следователя.
— Кой? — кратко попита майорът.
— Твоят любимец — позасмя се следователят, — Вадик Хохлов.
Егоров мислено изруга. Вадик Хохлов беше последният, с когото майорът би искал да работи в екип. Като професионалист капитан Хохлов беше на висота, това трудно би оспорил някой, а и едва ли би го нарекъл лош човек: от работа не бягаше, от пийване също… Но не беше „от нашите“. Във Вербицк го бе привлякъл Баев, когато го назначиха за началник на градското управление на вътрешните работи, и от самото начало всички в отдел „Убийства“ бяха сигурни: Вадик Хохлов е човек на полковника. А това автоматично означаваше, че той долага за колегите си. Отбягваха Вадик, гледаха да не приказват много и да не споменават нищо излишно в негово присъствие. И макар че май никой не бе имал сигурен повод да се усъмни, че ръководството на управлението е научило от Хохлов нещо нередно, подозренията все пак си оставаха, както и леката неприязън към Вадик.
Виктор се върна при Альона Арканова. Сякаш вече й беше задал всички необходими въпроси, но кой знае защо, у него оставаше усещането, че момичето иска да добави още нещо. Иска, но не се решава. Може би знае нещо важно за своята главна редакторка?
Альона стоеше с папката в ръце и внимателно четеше същите материали, които според самата нея едва вчера беше дала на Милановская-Милюкова.
— Какво, да не си влюбена, а? — позасмя се Егоров. — Забравила си собствените си материали ли? Сигурно вчера си ходила на среща, та всичко е изхвръкнало от главата ти.
Момичето отново силно се изчерви и изгледа с негодувание оперативния работник.
— Вчера след работа ходих при мама в болницата. Обаче знаете ли… Питахте ме в какво настроение беше тя… тоест Мила де. Е, когато дойде за материалите, дори се усмихна, а това се случва рядко. Определено не беше нито уплашена, нито разстроена. И не се караше много, макар че имаше за какво. Мислех, че за това недоглеждане ще ме убие, така прави обикновено — крещи и обижда. А тогава нищо… И в един момент ми се стори, че видя в текста нещо интересно.
— Какво именно? — наостри уши Егоров.
— Не знам. Понечи да ми се скара, да ме наругае, когато изведнъж млъкна. Спомена, че после ще чете и решава, дори накрая ме похвали, каза ми „браво“. Затова исках да намеря това място, за да разбера…
— И какво? Намери ли го?
— Не — призна Альона.
— Ами какво беше недоглеждането? — поинтересува се майорът. — За какво щеше да ти се скара Милюкова?
Оказа се, че старши редакторката Арканова изпуснала някакво несъответствие с датите и биографията на кандидата за кмет Горчевски. Това било всичко… Никаква нишка.
Капитан Хохлов влезе уверено и в целия му облик имаше такава стръв, че у неподготвен човек непременно трябваше да възникне усещането как сега всичко ще тръгне по мед и масло и ще завърши успешно. Само Альона не забеляза появяването на Хохлов, тя седна зад бюрото и продължи да търси нещо в материалите.
— Кой има ключ от кабинета на Милюкова? — попита Вадим веднага след поздравите.
— Аз — отговори следователят, — нали ние ги иззехме от мястото, където беше открит трупът, бяха в чантичката.