Разговорът пое във веселяшка посока. Баев, обикновено мрачен, дори се разсмя, когато двамата с Ворожец започнаха да подкачат и да си правят смешки с кмета, който отначало уж бодро им отвръщаше, после обаче внезапно стана сериозен и дори пребледня. Дали си спомни по какъв повод се бяха събрали в къщата на Ворожец, дали пък…
— Налей, Петка — изкомандва Баев. — Да ударим по още едно, да поменем човека. Какво се чува във вашите среди за убийството на Милановская?
Ворожец сви рамене, наля водка в чашките.
— Нищо не се чува. На кого е дотрябвала тая Милановская? Познават я само онези, които са гостували в предаването й, хем и не всички. Та тя не се и виждаше по телевизията. Е, имала си е една манийка: да събира компромати за госта. Та за да понатрупа такава кал, е обикаляла приятели и членове на семейството. Нали не е можела да пита самия него. Така че дори да я е познавал някой, това са били само близките на гостуващите в предаването.
— Е, да де, тъй е — замислено кимна Баев. — Добре, да пийнем. Лека му пръст на Димка. Днес щеше да навърши петдесет и три.
Пиха, замезиха. И отново полковник Баев се върна към интересуващата го тема.
— Момчета, не сте ли чували някой от по-видните хора да е имал зъб на Милановская заради неудобни въпроси в предаването?
— Абе я стига — махна с ръка кметът, — че кой наистина я е познавал тая Милановская. Ние с теб знаем, че неудобните въпроси са идвали от нея, ала за всички останали хора на първо място са водещите. И да има зъб някой, то е срещу тях. А те и двамата са живи и здрави.
Ворожец погледна косо Константин Кирилович. Ах, Костя, Костя…
— Ти не разбираш, Костик. Страшно важно е да разкрием това убийство. Защото около еколозите се вдигна твърде много шум и Игорьоха е длъжен да покаже, че полицията не лапа мухи. Те трябва да разкрият нещо. Защото утре — ще видиш! — ще се намери някой нахакан вестникар, който ще напише, че Милановская е събирала материал за телевизионно предаване с участието на един еколог, който е трябвало да разкаже… И тъй нататък. Нали се сещаш, не си дете. Пак имаме огромен късмет, че никой не си спомня за трупа на ветеринаря от фермата. Засега. Но нали утре някой може да си спомни, да го свърже с убитите еколози и тогава на Игорьоха светът ще му се види черен.
Когато Баев погледна Пьотър Сергеевич, в очите му ясно се четеше благодарност. На Костик всичко му се вижда лесно. Цял живот е така. Не иска той проблеми, не ги обича. И верните приятели му помагат, щом могат. Кога ще свършат нещо, кога ще го посъветват, кога ще дадат пари. Но най-често ето, както сега, на кмета трябва да се обясняват съвсем прости неща, които за тях двамата са очевидни, но той не иска да ги съобрази. Не ще да мисли за тях.
Константин Кирилович пребледня още повече и трескаво впи пръсти в подлакътниците на фотьойла. „Та ти какво си мислеше! — мярна се злобничка мисъл в главата на Ворожец. — Ей това е то — да ръководиш града и да носиш отговорност за своите назначения. Сложи на тази длъжност Игорьоха — сега ще му сърбаш попарата. То си е така, удобно е началникът на полицията да е твой човек. Но обърка ли се нещо, първо ти се накисваш, защото ти си го довел.“
— Успокой се, Костя — глухо продума полковникът. — Ще го разкрием това убийство буквално за ден-два… В бюрото й са намерили писма, някой я е шантажирал, искал е така да подреди предаването с Новак, сякаш ти лично си заинтересован от „южния“ вариант. Е, и целият твой отбор съответно. Така че готви се — щеш не щеш, ще се наложи да пожертваш някого от твоичките. Или ти ми кажи кой, или аз ще намеря, но тогава няма да се сърдиш.
„Тогава няма да се сърдиш…“ Почти четири години минаха от момента, когато Пьотър Ворожец чу тези думи от стария си приятел. Обиди се тогава, защо да се лъжем. А ето че сега и Костик трябваше да ги чуе. Какво пък, вече не е толкова обидно. Няма как. Не можеш го промени Игорьоха.
Константин Кирилович, обикновено уверен в себе си и винаги готов да се усмихне, гледаше приятеля си стъписано. На Ворожец се привидя нещо уплашено в погледа му, обърнат към началника на управлението на вътрешните работи. Очите на Костик бяха същите и тогава, когато преди много години Пьотър Ворожец каза: „Всеки от нас може да ни предаде. На никого от нас не може да се вярва“.
— Ти защо така, а, Игор?
— А ти как искаше? — позасмя се полковникът. — Другояче не става. Това са игри на големи момчета, правилата в тях са жестоки. Дайте да ударим третата. Налей, Петюня.
Отново пиха, а после в пълно мълчание изядоха печеното, сервирано от мършавата жилава жена, готвачка при Ворожец.