— Уреди се ти, Петка — въздъхна Баев. — Кога най-сетне ще се ожениш? На истинския мъж съпруга трябва да му сервира, а не наета готвачка.
— Аз ли? — избухна в смях Ворожец. — Да се оженя? Какви ги приказваш, Игорьок! Да не ме познаваш от вчера! За мен най-важното в живота е свободата за маневриране, именно затова спечелих толкова пари. За какво ми е булка? В личния живот и без това всичко ми е наред. Омръзне ли ми — ставам и си тръгвам.
— Ами тая твоята, сегашната? — попита Смелков, явно зарадван, че разговорът се насочи към битови въпроси. — Отдавна вече си с нея. И още не ти е омръзнало. Защо не се вземете?
— Галка е нормална жена — кимна Пьотър Сергеевич, осигурих й бизнес, цялата се е отдала на него, не се занимава с празни приказки. Само че е млада, иска деца. А аз не ща. Така сме се разбрали с нея: ако срещне мъж, за когото пожелае да се ожени и да има деца, ще я пусна лесно, няма да й преча. А засега ще е с мен. Тръгне ли си — ще си взема друга, за моите пари винаги ще се намерят желаещи. Не съм красавец, вярно, но днешните хубавици най-вече се грижат за своята красота, а у мъжа търсят парите и възможностите. И от едното, и от другото си имам повече от достатъчно.
— А помниш ли Василевская от другата паралелка? — попита Смелков. — Как вехнеше по нея! Все си блъскаше главата с какво да я смаеш. Баща й беше управител на „Плод-зеленчук“, така че парите у тях с лопата да ги ринеш, дори с много скъп подарък не можеше да й вземеш акъла. Е, вярно, по-обикновените момичета ги превземаше с щедрост, кино, сладолед, пасти, цветенца… Тичаха подире ти на цели тумби, ама с Василевская не успя.
Ворожец весело се разсмя. Видя я той тая Василевская, и то съвсем скоро. Стара разплута лелка, занемарена, с нещастно и недоволно лице. Това е тя, съдбата на хубавицата от заможно семейство. Свикнала от малка с вниманието на момчетата, тя беше уверена, че красотата вечно ще е с нея и върху чара си ще може да изгради благополучие за дълги години, без да полага особени усилия.
Разговорът продължи бавно и спокойно, приятелите си припомняха детството, училището, сбиванията с хлапетата от съседните улици…
След като изпрати гостите си, Пьотър Сергеевич поигра двайсетина минути на тревата с лабрадорите — майка и син — и се прибра в къщата. В трапезарията, където бяха яли и пили, всичко вече беше разтребено и цареше идеален ред. Смешен човек е тоя Игорьоха! Та коя съпруга ще може да поддържа къщата в такъв блестящ порядък, за какъвто бе мечтал и го бе получил Пьотър Сергеевич? Ту главата ще я боли, ту ще е уморена, ту разстроена… Вечно ще се намират хиляда и една причини да не направи това, което трябва. Хем не можеш да й се скараш, да я принудиш или да я упрекнеш — съпруга е все пак, не лукова глава. А прислугата е съвсем друго нещо. Той е господар, плаща и има право да иска безпрекословно изпълнение, и никакви приказки за умора, главоболие, критични дни или лошо настроение тук не минават.
Ворожец се качи по стълбището до кабинета си, заключи отвътре, ала забеляза, че ключът в бравата не се завъртя лесно, както обикновено, и се смръщи недоволно. Извади от джоба си телефона и се обади на помощничката си, без да погледне часовника. Ни най-малко не го тревожеше мисълта, че тя може би вече спи — късно беше, минаваше полунощ. Той плаща — тя изпълнява, за това я е наел.
— Извикай майстор, бравата в кабинета ми нещо не е наред — нареди той без каквито и да било предисловия.
— Разбира се, Пьотър Сергеевич — чу в слушалката.
Правилно. Никакъв друг отговор не можеше да получи срещу парите, които плащаше на тази Ина. Нейният предшественик можеше да си позволи и да се опъне в подобна ситуация, но на него му се прощаваше, защото умееше много други неща. Умееше и знаеше. Как пък можа да загине в автомобилна катастрофа… Толкова ненавреме!
Ворожец отвори сейфа, монтиран в стената. Извади малка картонена кутийка, вдигна капачето и с любов огледа съдържанието й. Евтина пластмасова шнола, черна, с идиотска, предизвикателно червена розичка. Простичко медно кръстче на връвчица. Малка, три на четири сантиметра, черно-бяла снимка на сериозен юноша, много късо подстриган и с големи уши. Масивна автоматична писалка с почти изтрит, но все още четлив надпис.
Ето, това е неговото богатство. Неговата закрила. С тази кутийка той няма страх от нищо. Другите да се боят.
СЪБОТА
Настя Каменская беше равнодушна към пейзажа. Някак си се получи така, че семейството й никога не бе имало вила, дори съвсем малка. Тя израсна в московската каменна джунгла и не бе свикнала да излиза „сред природата“. А и не я влечеше.