Да се чудиш обаче: лекарят, на когото се бе обадила помощничката Ина, все пак бе рискувал да предпише някакъв медикамент, без да поговори със самия болен и без да го прегледа. Най-вероятно уважаемият Пьотър Сергеевич беше от категорията пациенти, които в отговор на изброяваните от лекаря препоръки казват: „Докторе, колко трябва да платя, за да ми разрешите всичко?“. И лекарят, след като се изтормози с подобен пациент няколко години, безнадеждно махва с ръка и се предава. Случват се такива неща.
— Трябвам ли ви още? — попита Ина.
— Не, може да тръгваш — отговори Ворожец, без да извърне глава към помощничката. — И предай на Надя утре да приготви закуска на гостите. Да не ни чака сега да свършим, а сутринта да дойде по-рано и да разтреби.
Ина извади бележник и въпросително погледна Настя, после Коротков, записа си всичко, пожела лека нощ и излезе.
„Интересен тип — мислеше си Настя, докато наблюдаваше домакина. — Тази Надя, готвачката, дойде точно преди две минути, донесе прясно запарен чай. Защо Пьотър Сергеевич не й каза сам за закуската и да не чака, а да си тръгва? Та на кого са нужни тези игрички на развален телефон? В края на краищата кухнята е само на три метра оттук, можеше да направи няколко крачки.“
Харесваше й тази къща, дървена, компактна, харесваше й да гледа стените и тавана от светли греди, допадаше й, че тук няма никакви признаци за онова, което тя наричаше „баровско“. Упояваше я ароматът на дърво. Впечатляваше я простотата и функционалността на интериорите. Нищо излишно. И същевременно има всичко нужно. Никакви финтифлюшки, позлати и колони. Огромни прозорци от пода до тавана. Вярно, сега е тъмно, но по онова, което видяха с Коротков, минавайки през двора, уверено можеше да се предположи, че от всеки прозорец на тази прекрасна къща се открива гледка към величествени клонати борове. Вечерта е прохладна, прозорците са затворени, но когато тя влезе в спалнята си и ги отвори, въздухът ще бъде такъв, че ще спи сладко като бебе. И домакинът й харесваше. Нещо в него очароваше… Ала какво точно? Тя се опита да формулира за себе си какво й изглежда толкова привлекателно у Пьотър Сергеевич. Неговата непосредственост? Или откритост? Едва ли… Твърде малко се познават, за да прави толкова кардинални изводи. Тези две качества лесно се имитират, ако човек пожелае, ала често се оказват измама. Те безспорно я привличат, но няма гаранция, че са истински.
Къщата. Ето какво й харесва у Ворожец. Ако домът отговаря на неговия вкус, на неговите потребности, ако той живее тук по своя воля, а не по принуда, просто защото няма къде другаде, може да се правят изводи. У Пьотър Сергеевич няма и следа от нафуканост или желание да се изтъква. Той чудесно разбира, че позлатените финтифлюшки не носят никаква функционална полза, както и масите от малахит, а влагането на пари в скъп декор е безпредметно от гледна точка на качеството на живот, то има смисъл само като демонстрация на благосъстояние.
А и този поглед на Ворожец, изразът на лицето му, който току се появява по време на разговор… Какво е това — ум, схватливост, хитрост? Не, той може и да има тези качества, но не те привличат Настя. Нещо друго е. Но какво? Аха! Това лукавство и веселата закачливост на улично гаменче, които остават полускрити у солидния и не толкова млад бизнесмен. Стоят си в него и периодично надничат през очите и усмивката.
Докато тя тънеше в размисли, нямащи никаква връзка с избора на парцел за застрояване, мъжете бяха минали на „ти“ и сега обсъждаха вероятността да бъде приет единият или другият вариант на проект за федерална магистрала.
— Няма смисъл да ме питаш — подсмихваше се Пьотър Сергеевич. — Приятел съм с кмета, така че не мога да бъда обективен. С него и с началника на полицейското управление Баев сме в един отбор. Лично аз нямам никакви финансови интереси нито на юг, нито на север, от гледна точка на моя бизнес ми е безразлично откъде точно ще мине магистралата. Но като приятел на Смелков, естествено, го подкрепям и всячески му помагам според възможностите си. Къде ще задействам връзки и влияние, къде пари… Е, ти разбираш.
— А отдавна ли другарувате с кмета? — попита Настя, която най-сетне реши да вземе участие в разговора.
— О, от сто години! — избухна в смях Ворожец. — За да съм съвсем точен, от четирийсет и пет, още от първи клас. Между другото, предлагам и с вас да минем на „ти“, с Юра вече се разбрахме, вие обаче, Анастасия, някак изпадате от мейнстрийма.
— Не знам — поколеба се тя, — на мен ми е трудно, свикнала съм да общувам с хората на „ви“, с изключение на близки и стари познати. Ако искате, мога да се обръщам към вас без бащиното име, но да запазим учтивата форма.