— Ударила си главата си, но животът ти е вън от опасност. Ще ти дам нещо за болката, но искам да стоиш неподвижно, докато ти шинираме крака. Ясно ли е?
Жената беше красива, по някак суров начин. По мургавите ѝ бузи имаше тъмни петна, като разхвърляни върху коприна перли. Белите кичури в черната ѝ коса наподобяваха лунна светлина върху водна повърхност. Само дето на Нова Тера нямаше лунна светлина, а безброй непознати звезди в небето.
— Ясно? — повтори жената.
— Ясно — потвърди Елви.
— Кажи ми с какво се съгласи току-що.
— Не помня.
Жената се приведе и плъзна ръка по рамото на Елви.
— Торе! Ще ми трябва скенер на главата. Може да е с контузия.
Друг глас — мъжки — долетя от мрака:
— Да, доктор Мъртън. Веднага щом приключа тук.
Доктор Мъртън се обърна към нея.
— Ако сега си тръгна, обещаваш ли да стоиш неподвижно, докато дойде Торе?
— Не, всичко е наред. Ще дойда да помогна.
— Сигурна съм, че можеш да ни помогнеш — каза красивата жена с въздишка. — Добре, ще го почакаме заедно.
От мрака изплува сянка. Елви позна Файез по начина, по който пристъпваше.
— Тръгвайте. Аз ще остана при нея.
— Благодаря ви — кимна доктор Мъртън и изчезна. Файез се отпусна с пъшкане на земята и кръстоса крака. Косата му стърчеше във всички посоки от непропорционално голямата глава. Беше стиснал устни. Елви се протегна и го улови за ръката, усети, че неволно се дръпва, преди да позволи пръстите ѝ да докоснат неговите.
— Какво стана? — попита Елви.
— Площадката за кацане експлодира.
— Ох — възкликна тя. — Те ли са го направили?
— Не. Не са те.
Елви се опита да обмисли думите му. „Щом не са го направили те, как е възможно да се е случило?“ Умът ѝ се бе прояснил достатъчно, за да си даде сметка, че нещо не е наред с нея. Това вероятно бе добър знак.
— Колко е зле?
Тя по-скоро усети, отколкото видя, че Файез свива рамене.
— Зле. Единствената относително добра новина е, че селцето е близо и докторът им е компетентен. Учила е на Ганимед. И ако товарът ни не бе разпилян на няколко километра и обхванат от пламъци, може би щеше да успее да направи нещо.
— А екипите?
— Видях Грегорио. Добре е. Ерик е мъртъв. Нямам идея какво е станало със Софи, но ще ида да огледам наоколо, когато дойдат за теб.
Значи Ерик е мъртъв. Преди няколко минути седеше в съседното кресло и се опитваше да флиртува с нея, а тя го смяташе за досаден. Не можеше да го проумее.
— Судям? — попита.
— На „Израел“ е. В безопасност.
— Това е добре.
Файез стисна ръката ѝ и се дръпна. Тя усети прохладата на въздуха на мястото, където допреди малко бе кожата му. Той се загледа към останките и телата. Беше толкова тъмно, че едва различаваше силуета му на фона на звездите.
— Губернатор Трайинг също не успя.
— Не успя?
— Мъртъв е като удавен плъх. Не знаем кой командва сега.
Тя усети, че по бузите ѝ се стичат сълзи, а в гърдите ѝ се заражда болка, която нямаше нищо общо с травмите. Припомни си добродушната усмивка на Трайинг и топлината в гласа му. Работата му едва започваше. Странно, че вестта за смъртта на Ерик се бе плъзнала по повърхността на съзнанието ѝ като хвърлен по водата камък, докато кончината на губернатор Трайинг я засегна толкова дълбоко.
— Съжалявам — прошепна тя.
— Има защо. Намираме се на чужда планета, на година и половина път от нашата система, запасите ни са унищожени и съществуват доста големи шансове хората, които сега ни помагат, да са саботьорите. Смъртта не е нищо добро, но поне е някакъв изход. Може скоро да завидим на Трайинг, че за него всичко е приключило.
— Не го казваш сериозно. Всичко ще бъде наред.
— Елви? — Файез я погледна и се разсмя тихо. — Аз пък мисля, че няма да е наред.
3.
Хейвлок
— Ей — повика го инженерът от килията. — Нали вече не се сърдиш, а?
— Уилямс, работата ми не е да се сърдя — отвърна Хейвлок от мястото, където се поклащаше до бюрото. Станцията за вътрешна сигурност на „Едуард Израел“ беше миниатюрна. Две бюра, осем килии, всичко колкото една стая. А когато корабът бе стациониран на висока орбита, липсата на достатъчна гравитация я правеше още по-малка.
— Виж, знам, че малко изпуших, но сега вече съм трезвен. Можеш да ме пуснеш.
Хейвлок погледна ръчния си терминал.
— Още четирийсет и пет минути — обяви той — и ще бъдеш свободен.