— Хайде, Хейвлок. Имай сърце.
— Такива са правилата. Нищо не мога да направя.
През последните тринайсет години Димитри Хейвлок бе работил в охранителните отдели на осем различни корпорации. „Пинкуотър“, „Звездна спирала“, „Кшем кооператив“, „Стоун & Сибетс“ и още. Дори в „Протоген“ за кратко. Беше живял на Земята, Марс, Луната и Пояса. Беше си имал работа с всичко — от бунтове до престъпления от страст, от контрабанда на наркотици до един идиот, който крадеше чорапите на хората. Не беше виждал всичко, но бе видял много. Достатъчно, за да знае, че не може да се види всичко. И достатъчно, за да си дава сметка, че реакцията му към всеки проблем е по-важна за неговите подчинени, отколкото за самия проблем.
Когато гръмна реакторът на база „Ейтън“, двамата му партньори изпаднаха в паника и Хейвлок си спомняше ужасяващия страх, сковал вътрешностите му. Когато избухнаха бунтовете на Церера след разрушаването на ледовлекача „Кентърбъри“, неговият колега бе повече обезпокоен, отколкото изплашен, и Хейвлок се изправи срещу проблема със същата мрачна решимост. Когато поставиха под карантина „Ибису“ заради нипахвирус, шефът му бе завладян от неистова енергия и управляваше кораба сякаш е негово царство, а Хейвлок със задоволство се отдръпна и остави на други да мъкнат товара.
Хората, знаеше Хейвлок от дълъг опит, са първите и най-усъвършенствани социални животни, а той бе част от човечеството. Беше толкова романтично — и толкова мъжествено — да се преструва, че е остров, незасегнат от вълните на емоциите около него. Но не беше вярно и той се бе примирил с този факт.
Когато се разнесе слухът, че площадката за кацане е избухнала, и започнаха да пристигат съобщения за жертви, реакцията на Мъртри бе сдържан и концентриран гняв, и такава бе тази на Хейвлок. Сега цялата работа се вършеше на планетарната повърхност и единственият клапан за изпускане на налягането оставаше „Едуард Израел“. А как вървят нещата на „Израел“, определено зависеше от Хейвлок.
— Моля те! — продължи да хленчи Уилямс от килията. — Искам да се преоблека с чисти дрехи. Няма голямо значение, нали? Само няколко минути.
— За теб може да няма, но е така и толкоз — заяви спокойно Хейвлок. — След четирийсет и пет минути ще може да се прибереш. А сега седи спокойно и се опитай да се наслаждаваш на живота.
— Не мога да седя, докато сме в безтегловност.
— Това е метафора. Не ставай буквояд.
Договорът на „Едуард Израел“ бе много перспективен. „Роял Лиценз Енерджи“ беше първата истинска експедиция в една от новите системи след отварянето на пръстените и значението, което компанията отдаваше на успеха на мисията, оказваше отражение върху размера на тяхното заплащане. Всеки ден на „Израел“ се отчиташе бонус за рискове — още откакто товареха припаси, оборудване и екипаж на Луната. За почти година и половина полет и още осемнайсет месеца обратен път при пълно заплащане работата тук се превръщаше по-скоро в кариерата на живота.
И въпреки това Хейвлок се поколеба, преди да постъпи на служба.
Беше виждал репортажи от Ерос и Ганимед, кланицата в така наречените бавни зони, когато чуждоземни защитни средства бяха накарали кораби да набият внезапно спирачки и да изтребят до една трета от екипажите и пътниците си. При толкова много учени и инженери на борда на „Израел“ беше трудно да забрави човек, че летят към непознатото. А тук можеше да има чудовища.
Но ето че сега губернатор Трайинг бе мъртъв. Мъртъв бе Северн Астрапани, статистикът, който пееше рю-поп класики в надпреварата за таланти. Аманда Чу, която веднъж бе флиртувала с Хейвлок, когато и двамата си бяха пийнали, също не бе между живите вече. Половината от мъжете и жените от първия отряд бяха убити. И тишината, която се възцари на „Едуард Израел“, беше като миг на шок между удара и болката. След него дойдоха гневът и мъката. Не само на екипажа. И на Хейвлок.
Ръчният му терминал изписука. Съобщението бе ограничено само за членовете на службата за сигурност. Мъртри, Уей, Траян и Смит, и негова милост. Хейвлок го отвори с чувство за задоволство. Може да беше най-ниският по чин в групата, но все пак бе вътре. Да го включват, означаваше, че има известен контрол над събитията. Всичко това, разбира се, беше илюзия, но не го безпокоеше. Той прочете бързо съобщението, кимна и въведе кода за отваряне на килията.
— Извади късмет — съобщи на инженера. — Трябва да ида на една среща.
Уилямс се измъкна от тясното помещение. Прошарената му коса бе разчорлена, кожата му изглеждаше по-сива от обикновено.
— Благодаря — произнесе мрачно.