— Ще приемеш ли работата? — попита Милър.
— Не съм решил — отвърна Холдън. — Което ти вече знаеш, тъй като можеш да бърникаш в мозъка ми. Така че ме питаш, защото смяташ да ме убедиш, че трябва да я приема. Поправи ме, ако греша.
Той пое по коридора, надявайки се да срещне някого, за да накара призрака да изчезне. Милър го последва и стъпките му отекнаха по керамичния под. Фактът, че това ехо съществуваше само в главата на Холдън, правеше сцената още по-зловеща.
— Не грешиш. Приеми предложението. Човекът е прав. Важно е. Подобни ситуации лесно могат да ескалират от местен конфликт до пълна касапница. Онзи път на Церера…
— О, спри, моля те. Не искам да слушам повече спомени от полицейското ти минало. Какво има на Ил, че искаш да ида там? Сигурно ще е по-лесно, ако изплюеш камъчето и ми съобщиш какво се крие от другата страна на тези пръстени.
— Знаеш какво търся — рече старият детектив. Дори успя да си придаде натъжен вид.
— Да, онази странна цивилизация, която те е създала. И вече съм наясно, че не си я открил. По дяволите, и ти знаеш, че няма да я намериш.
— И все пак трябва да… — Милър изчезна. По коридора премина жена със синята униформа на отдела за сигурност, загледана в ръчния си терминал. Тя избърбори нещо като поздрав, без да вдига глава.
Холдън се изкачи по стълбата към вътрешния въртящ се барабан. Тук нямаше опасност Милър да го изненада. В барабана цареше трескава активност, работниците разстилаха почвен слой за предстоящата сеитба, други вдигаха сглобяеми къщи и складови помещения. Холдън им помаха жизнерадостно и продължи нататък. Откакто Милър бе зачестил с появите си, взе да цени близостта на други човешки същества. Със самото си съществуване правеха живота му по-малко чудат.
Той избягна асансьора към инженерния преходен пункт, който щеше да го изведе от барабана към микрогравитацията на кърмата на бившия заселнически кораб. „Росинант“ бе на док там. Вместо това тръгна по дългата извита платформа, на която непрестанно бе в полезрението на служителите, работещи из барабана. Последния път, когато вървеше по тази платформа, хора около него стреляха и умираха. Споменът не беше от приятните, но бе по-добър, отколкото да си затворен в асансьорната кабина с Милър. Отдавна му беше писнало да слуша спомените му.
Преди да мине преходния пункт и да излезе на инженерната палуба, той спря и надзърна във вътрешността на жилищния отсек на барабана. Тук, от високо, почвените парцели приличаха на шахматни полета с тъмнокафяви и сиви цветове. Машините, които пълзяха по тях, бяха като насекоми, погълнати от своите задачи — да превръщат една метална сфера в самоподдържащ се свят.
„Ще забравим как се прави“ — помисли си Холдън. Човечеството едва бе започнало да се учи да живее в космоса и сега му предстоеше да забрави. Защо да се откриват нови начини за оцеляване на малки станции като Медина, когато има хиляди светове за завладяване, с достатъчно въздух и вода? Изумителна мисъл, но въпреки това навяваше на Холдън меланхолия.
Той обърна гръб на работниците, заети с безсмислената си работа, и се отправи към своя кораб.
— И така — поде Наоми, когато екипажът се събра в камбуза. — Отиваме ли на Ил?
През последните десет минути Холдън им бе разказал за предложението на Фред Джонсън и Крисджен Авасарала, след което се унесе в размисъл. Истината бе, че не знаеше отговора на въпроса на Наоми.
— Има много причини да го направим — рече той накрая, като потропваше нервно върху металната повърхност на масата. — Сделката е доста добра. Ще бъде като изпит преди завладяването на хиляди светове. Признавам, идеята да се включим в толкова мащабна операция ми се струва привлекателна. Може би ще помогне да се изработи формула за действие от тук нататък. Всичко това е много вълнуващо.
— А и парите са добри — кимна Еймъс. — Не забравяй за парите.
— Но… — обади се Наоми и постави ръка на рамото му, подканяйки го да сподели страховете си. Той ѝ се усмихна и я потупа по ръката.
— Но имам доста сериозна причина да откажа — довърши той. — Милър иска да отида.
Настъпи продължителна тишина. Наоми първа я наруши:
— Ще приемеш предложението.
— Така ли?
— Да — рече тя. — Защото смяташ, че можеш да помогнеш.
— Мислиш ли, че не можем?
— Не — отвърна Наоми. — Мисля, че ти можеш. И дори и да не успеем, ще е гадно да не опитаме.
— Друго има ли за обсъждане? — попита Еймъс. — Защото парите са добри.