— Там вътре… някога се е намирал един от големите контролни центрове на планетата. Нещо като главен неврон, важно разклонение. Доколкото мога да определя, там е мъртвото петно.
Той натисна с механичната ръка. Стената се отдръпна, не толкова се плъзна встрани, колкото промени състава си. Отвъд нея имаше просторно и високо помещение. Стотици ниши на безброй редове се издигаха една над друга и вътре във всяка от тях имаше механизъм, подобен на Милър. Яркосини точки като светулки описваха спирали във въздуха, носейки се върху въздушни течения, които Елви не усещаше. А в центъра, увиснал на метър над земята, имаше…
Тя извърна лице и се подпря с ръка на Милър, за да не изгуби равновесие, сетне си наложи да погледне отново. Трудно беше да гледаш право натам. Границите на пространството бяха ярки, без да осветяват нищо наоколо или да хвърлят сянка, остри и ужасяващи. Напомняха ѝ начина, по който страдащи от мигрена или шизофреници описват ярката светлина — като опасна и агресивна. А вътре в тези граници се вихреше мрак. Беше повече от отсъствие. Тя усещаше в средата някакъв строеж, напластени слоеве, сенки, хвърлящи сенки. То пулсираше с нечовешка сила, ритмична, дълбока и болезнена. „Ако го гледаш твърде дълго — помисли си Елви, — ще си изгубиш ума.“ Тя пристъпи към него, усещайки, че онова вътре реагира на присъствието ѝ. Струваше ѝ се, че може да види пространствата между молекулите във въздуха, сякаш самите атоми се бяха превърнали в разредена мъгла и за първи път реалността пред очите ѝ придобиваше форма. Беше само на една ръка разстояние.
Някога тук бе имало цивилизация, надхвърляща и най-смелото ѝ въображение. Същества, които са могли да създават инструменти като протомолекулата, да конструират пръстените. Те бяха заселили хиляди светове и дори повече, бяха се разпрострели през пространството и времето, ала сега ги нямаше. И това — тя не се съмняваше, — това бе отпечатък на нещото, което ги бе убило.
— И така — заговори Милър, като вдигна и разпери крайници, — трябва да търсим нещо странно. Нещо, на което не му е мястото тук.
Тя се обърна смутена към него и посочи странния феномен в средата.
— Имаш предвид нещо като това?
Милър завъртя очи и лещите му се събраха.
— Като кое?
— Като това. В средата на помещението. Това там.
— Не виждам нищо — призна Милър. — На какво прилича?
— На окото на разгневен бог — отвърна Елви.
— Ох — въздъхна Милър. Докато пристъпваше, масивните плочи на тялото му потракваха. — Да, вероятно е точно това. Добра работа.
53.
Холдън
Когато Мъртри се промуши през пролуката в машината и тръгна по тесния мост, Холдън го очакваше от другата страна. Ръката му бе положена небрежно на дръжката на пистолета. Шефът на отдела за сигурност кимна разсеяно на капитана и огледа внимателно мястото наоколо. Сведе очи към дълбоката стотина метра пропаст и почука тесния, приличащ на език мост с върха на обувката си. Завъртя се бавно и изучи всички цепнатини, създадени от скупчените машини. След като приключи, погледна отново към Холдън и му отправи безизразна усмивка. Ръката му нито за миг не остана далеч от оръжието.
— Дошъл си сам — поде Мъртри. — По-добре щеше да е да излезеш напред и да скриеш някого зад противника.
— Начин, който ти би използвал? — попита Холдън. Опитваше се да говори нехайно като Мъртри и му се струваше, че се получава.
— Върши работа — отвърна Мъртри. — И как ще продължим сега?
— И аз се питах същото.
— Хм. — Мъртри повдигна леко рамене. — Аз трябва да се прехвърля оттатък и да спра това, което ти и хората ти сте замислили. Доктор Окойе мисли, че знаеш как да изключиш отбранителната мрежа.
— Аха — потвърди Холдън. — Изглежда, зная. Наречи го спасяване на хора.
Мъртри кимна, но не заговори. Холдън го чакаше да посегне към пистолета. Разстоянието между тях бе малко над пет метра. Лесен изстрел. Светлината падаше под подходящ ъгъл и Мъртри не носеше шлем. Да рискува с изстрел в главата? Бронята на шефа на охраната изглеждаше доста пострадала. Съдейки по пораженията, вероятно бе работа на пушката на Еймъс. По-лесно щеше да го уцели в гърдите, но не беше изключено пораженията по бронята да са само козметични и в такъв случай пистолетът не можеше да постигне много.
Мъртри му намигна и Холдън внезапно бе споходен от усещането, че този човек му чете мислите, докато той изчислява най-добрия начин да го убие.
— Не мога да позволя да го направиш — заяви Мъртри. Той повдигна отново рамене и този път жестът изглеждаше почти извинителен. — По право всичко тук принадлежи на РЛЕ. Не можеш да го повреждаш.