— Какво да правя? — попита тя. — Какво да направя сега?
Гласът на Милър долетя от вътрешността на купчината отломки.
— Тук има една част. Дълга е около метър, яркосиня и върху нея има редица от седем… не, осем точки. Трябва да я изровиш.
Елви се наведе. Останките имаха остри като бръснач краища. Тя усети ужилване по дланта и силно дразнене там, където течността от робота бе допряла кожата ѝ.
— Виж — добави Милър, — не искам да съм досаден. Но трябва да побързаш.
— Опитвам се — отвърна тя.
— Само напомням, че още от лошите наближават насам.
— Добре. Намерих я. Ето я тук.
— Хубаво. Чудесна работа. А сега я вземи и я пъхни в мъртвото пространство.
Синята част приличаше на продълговат бадем. Повърхността ѝ бе гладка и мека. Тя я обгърна с ръце, напъна мишци, изпъшка и пристъпи напред.
— Сигурно се шегуваш — рече.
— Може да е малко тежичка — отбеляза Милър.
— Трябва да е към деветдесет кила.
— Наистина съжалявам, но се налага да я напъхаш още сега в мъртвото петно. Опитай се да мушнеш с ръце под нея и да я повдигнеш с крака и гръб. Сякаш е бебче.
— Бебче, излято от титан — промърмори Елви.
— Малко преувеличаваш — каза той, докато Елви провираше ръце под частта.
— Не мога да я хвърля — оплака се тя. — Ще трябва да вляза с нея вътре.
— Добре.
— Ако го направя, това нещо ще ме убие ли?
Нов звук заглуши цвърченето. Дълбок, бумтящ тътен, като от огромен барабан. Не искаше да си представя какво може да го е породило.
— Ако потвърдя, ще се откажеш ли?
Елви се напрегна и изправи гръб. Синкавият предмет се намести в скута ѝ. Тя наведе глава и се помъчи да си поеме въздух.
— Не — отвърна, изненадана от думите си. — Въпреки това ще го направя.
— Тогава — може би. Не зная.
Елви се наведе назад, придържайки предмета — Милър — върху бедрата си. Докато изправяше крака, усети, че се накланя наляво. Ако го изпусне сега, не мислеше, че ще успее да го вземе втори път. Бумтенето се приближаваше. Елви напъна с бедра. Коленете я боляха. Целият ѝ гръб гореше. Тя притисна синия предмет към гърдите си и извика от болка.
— Справяш се чудесно, хлапе. Наистина си страхотна. Можеш да го направиш. Само още малко. Но го направи сега.
Тя не пристъпи напред. Само приплъзна леко крак и пренесе тежестта върху него. Подът бе хлъзгав като лед. Не напълно лишен от съпротивление, но почти. Бумтенето отекна отново, достатъчно близо, за да се разтърси помещението. Тя насочи погледа си към чернотата в мъртвото петно и пристъпи по-близо. Още една стъпка. Още една. Още една. Вече беше до него. Гърбът я болеше неистово. Ръцете ѝ бяха изтръпнали. Юмруците ѝ сякаш принадлежаха на някой друг и по някаква случайност бяха свързани с нея.
Сребристосинкав рояк нахлу през вратата, досущ облак мухи. Елви пристъпи, подхлъзна се и полетя напред…
Най-близкото сравнение, което ѝ предложи умът ѝ, а после отхвърли и отново прие, бе, че се гмурва с плясък в езеро. Беше студено и същевременно не беше студено. Имаше някаква миризма — сладникава, на глина. Мирисът на растеж и разпад. Тя усещаше тялото си, кожата, мускулите, сухожилията, червата. Усещаше нервите, които пращаха сигнали към мозъка ѝ, и усещаше как пращат сигнали към мозъка си. Тя унищожи себе си и гледаше как се унищожава. Всички бактерии по кожата ѝ и вирусите в тъканите. Жената, която бе Елви Окойе, се превърна в пейзаж. В свят. Тя продължи да пропада навътре.
Клетките станаха молекули — безброй, сложни, различни. Границата между едно и друго нещо изчезна. Имаше само общност от молекули, потрепващи в необятен танц. А след това атомите, от които бяха изградени молекулите, отстъпиха заеманото пространство и тя се превърна в дъх. В мъгла. В мъничка игра на полета и взаимодействия във вакуум, перфектен като космоса. Тя беше вибрация в нищото.
Елви се претърколи на една страна. Нещо я болеше. Всичко я болеше и болката беше интересна. По-скоро обект на любопитство, отколкото на неудобство. Тя дишаше. Усещаше как въздухът се мести през гърлото ѝ и навлиза в меките кухини зад ребрата. Беше странно и красиво усещане. Задържа го, докато започна да осъзнава, че времето съществува. Че моментите отминават. Това означаваше, че ганглиите, малкият мозък и мозъчната кора започват да функционират. Изпитваше лека изненада от този факт. Отвори очи към нищото.
Притискаше нещо към себе си, сякаш беше безценно. Син предмет. Милър. Само че вече не беше син. Беше чернилката зад затворените очи. Елви го пусна и се изправи. Светът тънеше в мълчание. Нямаше го бумтенето. Нито цвърченето. Дъхът ѝ. Пулсирането на нейната кръв. След няколко секунди тя извади терминала от джоба си и включи екрана, използвайки го за осветление.