Около нея лежаха мъртвите артефакти на Нова Тера. Острите като ножове крака не помръдваха. Огромни нечовешки челюсти, които можеха да са изваяни от камък. Дъжд от сребърни искри на земята показваше къде е паднал облакът микроскопични механизми, милиони малки телца, изключени едновременно. Светлината бе твърде мъждива, за да различава цветове. Всичко бе само сиво.
Тя приседна и се завъртя неохотно на една страна. Черно и ярко по краищата. Усети пробождане на почти неестествен страх. Мислеше — надяваше се, — че си е отишло. Каквото и да беше, тя бе минала през него, бе разкъсана от него и бе успяла да се сглоби отново от другата му страна. То я бе спасило, а тя не бе виждала никога в живота си нещо, което да я изпълва с по-дълбок страх от този невероятно сложен мрак.
Елви се дръпна назад и почувства, че краката я болят. Изправи се. Усети, че плаче, без да осъзнава какво прави. Гладът, страхът и облекчението, смъртният страх. Беше твърде много. Това бе чудесно.
Гласът, който я застигна, бе човешки и далечен. Беше на Холдън.
— Елви? Елви! Къде си?
— Тук съм — откликна тя.
— Победихме ли?
Тя си пое дъх. После още веднъж.
— Да — каза. — Победихме.
Интерлюдия
Следователят
… то се пресяга и се пресяга, и се пресяга, и се пресяга…
Сто и тринайсет пъти в секунда то се пресяга, за да докладва, че работата е свършена. Ако нещо е приело доклада, то може да спре. Но то никога няма да спре. То не изпитва разочарование или страх.
То усеща, че следователят се движи в него и около него. Следователят напуска определените му граници. То се опитва да го убие. Не успява. Не изпитва разочарование от неуспеха и се пресяга, и се пресяга, и се пресяга…
Следователят поглежда смъртта в очите и не може да я види. Той знае и това е достатъчно. Изпитва удоволствие и съжаление, защото те са част от неговата схема. Той произнася едно име — Джули. Спомня си как е държал ръката на младата жена в своята.
Следователят се пресяга, посяга надолу. Разширява се като едно безкрайно, вечно вдишване и постепенно изпълва пространството, което може да достигне, което може да бъде достигнато. Което съществува. То се пресяга и се пресяга, и се пресяга, трепет на насекомоподобен крак, искра, затваряща пролука, безкрайно, и следователят го усеща, обгръща го. Белезите също се пресягат, другите умове. Някои са изплашени, някои изгубени в съновидения, в които живеят от години, някои са благодарни. Те възпяват следователя или го обвиняват, умоляват го или му крещят. Те имат съзнание и са безпомощни, каквито са били винаги. Следователят ги докосва, както докосва всичко. Казва им да не се безпокоят. Че той управлява автобуса.
„Не се тревожете — казва. — Всичко ще бъде наред.“ Следователят побутва шапката си назад и си мисли, че ще е хубаво, ако може да изпие една бира. Той харесва тази жена. Тази Елви. Би искал да разполага с малко повече време да я опознае. Но не го е грижа. Умирал е милион пъти, откакто умря. За него в пустотата няма тайни.
Следователят се свързва и се превръща в света. Усеща навсякъде. Орбиталните бази, енергийните ядра на дъното на океана, библиотечните куполи, където са живели някогашните, сигналните станции високо в планините, градовете дълбоко под повърхността. Той е светът.
Накрая идва време за борба. Винаги накрая има борба. Той не е изплашен и затова другите по целия свят не изпитват страх. „Ти си като Питър Пан — казва тя. — Когато умре дете, Питър Пан изминава половината път надолу с него. За да не го е страх.“
„Странно. И това е история за деца? Както и да е, не съм аз. — Следователят ѝ се усмихва. Държи я за ръката. — Няма да ида толкова далеч.“
… то се пресяга и се пресяга, и се пресяга и после спира.
55.
Хейвлок
Синьото. Ето кое всеки път забравяше. Макар да фигурираше в спомените му. Небесносиньо, ако трябва да е точен, но когато прекараш няколко години на станция или кораб, оттенъкът е една от подробностите, които ти убягват. Дори не знаеше, че го е забравил, докато не настъпи този момент. Той се облегна на бастунчето, вдигна ръка да засенчи очи и погледна над зеленикавите облаци към безбрежното синьо небе.
— Красиво е, нали? — попита жената. Името ѝ беше Лусия. Лекар на Първо кацане, съпруга на Басиа, майка на Фелсия и Яцек. — Кара те да поискаш да останеш.
— Не — отвърна той. — Кара ме да искам вече да съм си у дома.