— Добре — съгласи се Холдън. — А ще можеш ли да ни спуснеш малко храна?
— Веднага щом осигуря ток в камбуза — обеща Алекс.
— Ясно. Хубаво. А Наоми… тя как е…?
— Всички са добре — отвърна Алекс. — Всичко ще бъде наред.
По времето, когато Хейвлок и доктор Мъртън приключваха с инвентаризацията, група строители вече завършваха монтирането на акумулаторите във фабрикаторите и определяха местата, където щяха да се вдигат стени. Истински човешки домове. Едно ново Първо кацане. Екипът на строителите бе доста разнообразен. Някои бяха колонисти, други — от хората на Хейвлок. Разделението между тях още съществуваше в ума му, но помежду им като че губеше смисъл. Взривът на товарната совалка и изгарянето на терористическото ядро изглеждаха като събития от друга епоха. Вероятно причината за това се криеше в бурята, слепотата, червеите убийци и постоянната мисъл, че опасността дебне зад вратата и се покашля многозначително. Не беше някакъв примерен модел на общество, но тук навярно щеше да свърши работа. Временно. Засега.
Мургава жена с дълга черна коса се отдели от групата. Стори му се позната, но му трябваха няколко секунди, за да се досети коя е. Времето, прекарано на повърхността, бе прибрало бузите ѝ.
— Доктор Ван Алтрикт.
— Наричайте ме Судям — предложи тя. — Всеки го прави.
— Судям да бъде — кимна той и ѝ подаде ръчния си терминал. — Имам документи за вас.
— Чудесно! — Тя пое терминала. Погледът ѝ се плъзна твърде бързо по страницата с договора, за да го е прочела внимателно. Тя написа името си в края с нокът и притисна показалец и палец към екрана. Ръчният терминал изписука и тя му го върна.
— Поздравления — рече Хейвлок. — Сега вече сте официален наземен ръководител на научния екип на РЛЕ.
— Най-лошият пост, който бих могла да си представя — отвърна усмихнато тя. — Сега, когато съм началник, ще ми кажете ли кога ще получим следващото оборудване?
— Една безпилотна снабдителна капсула вече лети с максимална скорост от Медина — съобщи Хейвлок. — Ако СВП не решат да я задържат или да я конфискуват, би трябвало да е тук след шест-седем месеца.
— Има ли опасност СВП да я спре?
— Да речем, че шансовете са три към десет — отвърна Хейвлок. — Но честно казано, не мисля.
Биохимичката поклати глава.
— Какво пък, и това ми стига.
Близо седмица след възстановяването на мощностите „Росинант“ и „Израел“ се намираха в деликатна политическа позиция. Поясните от „Барбапикола“ бяха приети на борда на „Израел“ в жест на взаимопомощ, в момент, когато всички смятаха, че скоро ще умрат. Сега, когато тази опасност отпадна, въпросът за техния статут — дали са бежанци, пленници или платени пътници — се превръщаше в източник на напрежение. Маруик трябваше да реши дали да останат на неговия кораб през всичките осемнайсет месеца обратен полет до Медина, или да ги свали долу. Нещата още повече се затрудняваха от факта, че единственият начин да бъдат свалени, тъй като совалките бяха претоварени с работа, беше на борда на „Росинант“. В края на краищата настъпи разделение, почти по равно. Около половината от екипажа на „Барб“ гласува да остане с колонистите и учените на повърхността. Половината от служителите на РЛЕ също изразиха желание да бъдат свалени долу, тъй като това е целта на идването им. От научния екип, пристигнал на повърхността на планетата още преди бедствието — Вон, Чапер, Окойе, Кордоба, Хътън, Ли, Саркис и още десетина — само Кордоба пожела да го приберат горе, за да се върне у дома, и това, изглежда, бе причинено най-вече от скръб и провалена любовна връзка, а не от факта, че цяла една планета се бе опитала да ги убие. Хейвлок не го разбираше, но и не беше необходимо да го разбира.
Поправките на кораба продължиха и след здрачаване, на трепкащите светлини на прожекторите и под блясъка на горелки и оксижени. Залезът бе панорамно платно от златисто и оранжево, зелено и розово, индигово и синьо. Напомняше му за западния бряг на Северна Америка, само дето ги нямаше уличните търговци, нито рекламните дронове, бръмчащи над земята. Беше красиво, но по свой начин. Нямаше да се изненада, ако бе видял разпален огън и група колонисти, насядали около него с китари и алкохолни питиета, ала на планетата нямаше нищо, което да използваш, ако искаш да се поразтушиш.
Той се качи в „Росинант“ и закуцука към койката, която му бе определила Наоми. За пръв път пресичаше кораба, след като се бе приземил, и мина известно време, преди да осъзнае, че върви по стените. Разкъсаните мускули в бедрото и прасеца му се възстановяваха бавно, коляното му вероятно щеше да се нуждае от по-сериозна операция, за да може да се свива. Но като имаше предвид всичко друго, което се беше случило, можеше да се смята за късметлия.