— Нямаше да си тръгнеш, без да кажеш довиждане, надявам се? — попита той.
— Корабът ми отлита едва утре — отвърна тя. — Отивах на вечеря с приятел.
— Въпреки това се радвам да те видя. Имаш ли минутка?
Фред Джонсън закрачи бавно по коридора и тя се присъедини към него. Преддверието беше облицовано с шлифован камък. Един фонтан в центъра разпръскваше лениво водни капки върху абстрактна човешка скулптура. Той приседна на ръба на фонтана. Тя си помисли, че бавните вълнички вътре карат водата да изглежда покрита с мазен слой.
— Съжалявам, че не можах да ти окажа по-голяма подкрепа — поде Фред. — Но ти знаеш как стоят нещата.
— Зная. Правим каквото можем, без да преминаваме границата, както винаги.
— Имаме доста поясни на онези кораби. Ако приема твърда линия към тях, ще бъде далеч по-зле, отколкото ако проявя отстъпчивост.
— Не е необходимо да се извиняваш на мен — погледна го Авасарала. — И двамата бяхме ограничени в действията си от реалното положение. А и поне не сме толкова прецакани, колкото е Пратканис.
— Зная — рече Джонсън и поклати глава.
— Андерсън Доус все още ли дърпа конците там?
Джонсън сви рамене.
— В повечето случаи. Като квачка на малки пиленца е. Само че неговите пиленца имат доста оръжие и свръхдоза от неолибертантски теории за собственост. Ами при теб? Как се справя Гао като генерален секретар?
— Тя не е глупава, но се е научила да се преструва на такава — подсмихна се Авасарала. — Може да произнесе всички правилни думи и да ги придружи със съответните жестове. Имам грижата за нея.
Фред Джонсън изсумтя. Фонтанът бълбукаше, а досадната музика не му действаше успокояващо. Тя имаше усещането, че са на прага на нещо, но може би беше само илюзия. Истината беше, че отдавна бяха прекрачили границата.
— Пази се, Фред — рече Авасарала.
— Ще държим връзка.
Съвместен отряд на марсианските сили за сигурност и охраната от ООН бе блокирал станцията на субтранса заради нея. Авасарала седеше във вагона с трима въоръжени пазачи и потъмнени стъкла. Седалката бе извърната към прозореца, където можеше да види отражението си. Изглеждаше уморена, но поне ниската гравитация я подмладяваше. Страхуваше се, че с възрастта шията ѝ увисваше. Вагонът се носеше с тихо свистене по релсите. Тунелът отвън бе във вакуум, за да намали съпротивлението. Тя опря глава на стената и затвори очи.
Марс беше първи. Не първата база или първата колония, но първият опит на човечеството да прекъсне връзките със Земята. Успяла колония, която обяви своята независимост. И ако Соломон Ъпстейн не беше марсианец и не беше усъвършенствал двигателя си, Марс щеше да е мястото на първата междупланетна война. Вместо това Земята и Марс бяха сключили един труден съюз, в който всяка страна се чувстваше по-силна от другата, и се бяха заели да преустроят Слънчевата система. И е било така, откакто помнеше.
Това беше опасността да си стар и политик. Навиците надживяха ситуациите, които ги създаваха. Политиката оставаше непроменена на места, които я бяха вдъхновили, а сетне се бяха променили. Интегралът на човешката сила се беше променил и моделите, които тя използваше, за да го измерва, също търпяха изменения и непрестанно ѝ се налагаше да си напомня, че миналото е различно място. Че вече не живее в него.
Метрото спря в Нариман и Авасарала излезе. Станцията бе претъпкана от местни, задържани заради нейното пътуване. На Земята те щяха да са смесица от европейци, африканци, азиатци и полинезийци. Тук те бяха марсианци, а тя бе землянин. Докато охранителите я водеха към електрическата кола, тя се зачуди какви ли ще бъдат след това. Новотеранци, предполагаше. Освен ако колонистите не измислят нещо друго. А после… какво? Илусианци? Илюзионисти? Какво глупаво име.
Божичко, колко беше изморена. Всичко беше ужасно голямо и ужасно опасно, а тя беше изморена.
Бяха затворили за нея един салон в задната част на ресторанта. Място за двеста, може би триста души. Кристални полилеи. Истински сребърни прибори. Кристални чаши за вино, килим, доста добра имитация на истински персийски. Боби Дрейпър седеше на масата и всичко около нея изглеждаше дребно.