— Много е приятен — отвърна Боби. — И не е скъп.
— Жалко, че отиде да живееш в Плитчините Инис — рече брат ѝ. — Ужасен район.
— Никой няма да посмее да обезпокои леля Боби — подхвърли момчето. — Тя ще му откъсне главата.
Боби се ухили.
— Ами, достатъчно е да ги погледна лошо и те…
Откъм дневната запримигва червена светлина. Новините се бяха сменили. Яркочервени ленти пълзяха отгоре и отдолу на екрана, на който жена от Земята с издадена долна челюст гледаше мрачно в камерата. Зад нея бушуваха пламъци, сетне се мярна изображение на стар заселнически кораб. Думите, които пълзяха по лентите от двете страни бяха: „ТРАГЕДИЯ НА НОВА ТЕРА“.
— Какво е станало? — ахна Боби. — Какво може да е станало там?
1.
Басиа
Навремето Басиа Мъртън бе приятен човек. Не беше от хората, които правят бомби от стари варели за смазочно масло и миньорски взрив.
Той изтърколи поредния варел от малката работилница зад къщата си и се насочи към един от електрокарите на Първо кацане. Два реда къщурки се простираха на север и на юг и свършваха там, а зад тях имаше само сумрак. Фенерчето, прикачено на колана му, подскачаше, докато вървеше, хвърляйки странни, бягащи сенки над прашната земя. Дребни чуждоземни животинки го посрещаха с врясъци иззад пределите на осветения кръг.
Нощите на Ил — никога не я наричаше Нова Тера — бяха много тъмни. Планетата притежаваше тринайсет малки луни с ниско албедо, разположени равномерно на една и съща орбита, заради което всички ги смятаха за изкуствени космически тела. Откъдето и да се бяха взели, за всеки, израсъл на планетоиден спътник на Юпитер, те приличаха повече на пленени астероиди, отколкото на истински луни. И не правеха нищо, за да улавят и отразяват светлините на слънцето на Ил, когато залязваше. Тукашната нощна фауна се състоеше предимно от малки птички и гущери. Или това, което новите обитатели на Ил смятаха за птички и гущери. Животинките имаха само най-далечно въглеродно сходство със своите земни съименници.
Басиа изпъшка от усилие, докато нагласяше варела в багажника на колата, и миг по-късно второ изпъшкване долетя от няколко метра встрани. Гущер имитатор, подтикнат от естественото си любопитство, бе изпълзял до самия край на осветената част, блестящите му очички святкаха. Животното изпъшка отново и големият въздушен сак под брадата му се разду и отпусна. Изчака малко, втренчено в него, и когато не получи отговор, се върна в тъмнината.
Басиа извади еластичните ремъци от кутията с инструменти и се зае да прикрепва варелите. Експлозивите нямаше да се задействат от тупване на земята. Или поне така бе казал Куп. Басиа нямаше желание да изпробва твърдението му.
— Бас — обади се Лусия.
Той се изчерви от притеснение като малко момче, което са хванали да краде сладкиш. Лусия знаеше какво е намислил. Никога досега не бе успял да я излъже. Самото ѝ присъствие го караше да се съмнява дали е избрал правилния път. Ако е така, защо тогава се срамува от нея?
— Бас — повтори тя. Нямаше настойчивост. Гласът ѝ бе тъжен, не ядосан.
— Луси — отзова се той и я погледна. Тя стоеше в края на осветения кръг, бялата ѝ рокля бе прилепнала към тялото от студения вятър. Лицето ѝ бе като тъмен облак.
— Фелсия плаче — рече тя, но без да го обвинява. — Страхува се за теб. Ела да поговориш с дъщеря си.
Басиа се обърна и отново се зае да притяга ремъците, криейки лицето си от нея.
— Не мога. Те идват.
— Кой? Кой идва?
— Знаеш какво имам предвид. Ще вземат всичко, което сме създали тук, ако не им се опънем. Трябва ни време. А така се печели време. Без площадка за кацане ще са принудени да използват по-малки совалки. Ето защо ще ѝ видим сметката. Ще ги накараме да я построят отново. Никой няма да пострада.
— Ако нещата се влошат — изтъкна тя, — можем просто да си тръгнем.
— Не — възрази Басиа и тя с изненада долови заплаха в гласа му. Той се обърна, направи няколко крачки и лицето му попадна в осветената част. — Стига сме бягали. Напуснахме Ганимед. Зарязахме Катоа и избягахме, а семейството ми живя цяла година на кораб, тъй като никой не ни позволяваше да се приземим където и да било. Повече няма да бягаме. Никога вече. Отнеха ми всички деца, които можаха.
— И на мен ми липсва Катоа — въздъхна Лусия. — Но не тези хора го убиха. Войната беше.
— Беше заради бизнеса. Решиха, че е по-важен, подхванаха война и ми отнеха сина.
„А аз им позволих — добави той наум. — Взех теб, Фелсия и Яцек и изоставих Катоа, защото мислех, че е мъртъв. А не беше.“ Думи, които бе твърде болезнено да произнесе, но Лусия знаеше, че ги мисли.