Трайинг бе слаб мъж с махагонова кожа и снежнобяла коса, напомняше ѝ на нейните чичовци. Имаше искрена и успокояваща усмивка. Тя стоеше на палубата за наблюдение и се опитваше да си внуши, че огромните монитори, показващи планетата под тях, са всъщност прозорци, че светлините на непознатото слънце се отразяват във високите облаци, прелитащи близко под тях, макар че ако се съдеше по нивото на гравитацията, все още не бяха на свободна орбита. Странна и красива гледка. Един-единствен гигантски океан, из който са разпръснати острови. Огромен континент, заемащ половината полукълбо, широк на екватора и изострен към северния и южния полюс. Официалното название на света бе Четвърто Берингово проучване, кръстен така на сондата, която за пръв път бе удостоверила съществуването му. Но в коридорите, кафенетата и гимнастическите салони всички го наричаха Нова Тера. Така че очевидно тя не бе единствената, завладяна от романтично настроение.
— Какво мислите, доктор Окойе? — попита я Трайинг с мекия си глас и Елви неволно подскочи. Не го беше чула да се приближава. Не го видя да застава до нея. Споходи я желанието да се поклони или да докладва с официален тон. Но изражението му бе толкова кротко, дори весело, че тя се отказа.
— Чудех се какво съм направила, за да заслужа всичко това — призна Елви. — Съвсем скоро ще видя първата напълно извънземна биосфера. Ще узная неща за еволюцията, които досега бе практически невъзможно да научим. Трябва да съм била някой много добър човек в предишния си живот.
На мониторите Нова Тера блестеше в кафяво, златисто и синьо. Височинните ветрове караха зеленикавите облаци да се разтварят като гигантски ветрила. Елви се наведе напред и губернаторът се засмя.
— Ще станете прочута — рече той.
Елви премигна от изненада, закашля се смутено и също се засмя.
— Сигурно, нали? — попита тя. — Вършим неща, които досега човечеството не е правило.
— Някои неща — посочи Трайинг. — Но други сме ги правили открай време. Надявам се историята да се отнесе към нас благосклонно.
Тя не можа да схване напълно какво означава това, но преди да попита, се появи Адолфъс Мъртри. Нисичък човечец с проницателни сини очи, Мъртри бе шеф на службата за сигурност и бе толкова неотстъпчив и експедитивен, колкото Трайинг доброжелателен. Двамата мъже се отдалечиха заедно и оставиха Елви сама със света, който ѝ предстоеше да изучава.
Транспортната совалка бе голяма колкото някои от космическите кораби, които Елви бе виждала. Наложи се да построят специална площадка за кацане, която да я издържи. Тя носеше на борда си първите петдесет сгради, базови лаборатории и най-важното — твърдостенен периметърен купол.
Елви бе оставила на ръчния ѝ терминал да я отведе при отреденото ѝ място в пасажерския салон. Когато започнали да строят първите колонии на Марс, периметърните куполи били жизненонеобходими за оцеляването. Нещо, което ще задържи въздуха вътре и ще отразява радиацията. На Нова Тера целта им бе да ограничават заразяването. Корпоративният лиценз, получен от РЛЕ, налагаше присъствието им на планетата да е свързано с минимално въздействие върху околната среда. Беше чувала, че на планетата вече живеят хора, и можеше само да се надява, че са били достатъчно предпазливи да не замърсяват местата, които обитават. Защото ако не бяха го сторили, взаимодействието между местните организми и докараните отвън можеше да доведе до непредвидени последствия. Може би ще бъде трудно да се разбере кои какви са.
— Имаш угрижен вид.
Файез Саркис седеше в противоускорителното кресло и разглеждаше широките ремъци на гърдите и кръста си. Беше израсъл на Марс и притежаваше издължено, крехко тяло и голяма глава, типични за ниската гравитация. Очевидно познаваше добре кресла като това. Елви едва сега осъзна, че терминалът на ръката ѝ продължава да ѝ напомня, че си е намерила мястото. Тя седна и гелът под тапицерията побърза да се оформи около бедрата и гърба ѝ. Чувстваше се малко притеснена. Винаги се страхуваше, че креслото може да я погълне в себе си или да я смаже.
— Мисля си за предстоящото — рече тя, докато се отпускаше не без усилие. — Доста работа ни чака.
— Зная — въздъхна Файез. — Край на почивката. Идва време да си изкарваме прехраната. Но мисля, че беше забавно. Като изключим онези моменти, когато ускорявахме при цяло g.
— Нова Тера е малко над това, нали знаеш?