— Не ми го напомняй — изкриви устни той. — Не разбирам защо не можехме да започнем с някоя приятна планета с балсамови дръвчета и цивилизована гравитация.
— Такъв ни бил късметът — рече Елви.
— Е, веднага щом изкарат на пазара марсоподобен свят, ще поискам да ме прехвърлят.
— Ти и половината Марс.
— Така е, нали? Някъде, където има подходяща за дишане атмосфера. И магнитно поле, за да не се налага да живеем като къртици. Защото искрено се съмнявам, че до края на дните си ще видя завършен тераформиращия проект.
Елви се разсмя. Файез бе прикрепен едновременно към групата на геолозите и хидролозите. Беше учил в най-добрите университети вън от Земята и тя знаеше — тъй като го познаваше отдавна, — че също като нея е развълнуван и изплашен. Приближи се Ерик Вандерверт и се настани в креслото до Елви. Тя му се усмихна любезно. През тази година и половина след Церера между членовете на научната група бе имало немалко романтични или ако не романтични, то сексуални връзки. Елви бе успяла да остане встрани от тези вълнения. Беше научила горчивия урок, че работата и романтиката са взривоопасна и нестабилна смес.
Ерик кимна на Файез, после насочи вниманието си към нея.
— Вълнуващо, нали? — рече.
— Да — потвърди Елви, а седящият отсреща Файез завъртя очи.
По алеята между креслата вървеше Мъртри. Погледът му не пропускаше нищо — креслата, ремъците, лицата на хората, готвещи се за спускане. Елви му се усмихна и той ѝ кимна отсечено. Не беше враждебен, просто човек, погълнат от работата. Погледът му се задържа върху нея сякаш я преценяваше. В него нямаше нищо сексуално, нищо между мъж и жена. Беше като на товарач, който проверява дали добре е закрепил контейнерите. Той ѝ кимна отново, вероятно доволен, че си е поставила правилно колана, и продължи нататък. Когато се изгуби от погледите им, Файез се засмя.
— Нещастният копелдак ще изгризе стените — подхвърли той, като посочи с очи Мъртри.
— Така ли? — попита Ерик.
— Вече година и половина сме под негова власт, нали? Но сега ние слизаме долу, а той остава на орбита. Сигурно си мисли, че ще се изтрепем още на първата смяна.
— Поне е загрижен за нас — изтъкна Елви. — Затова го харесвам.
— Ти харесваш всички — присмя ѝ се Файез. — Такава ти е патологията.
— А ти не харесваш никого.
— Такава е мойта — кимна ухилено той.
Чуха се три мелодични сигнала за включване на оповестителната система.
— Дами и господа, името ми е Патриша Силва и аз съм вашият пилот за тази малка разходка до повърхността.
Хор от смях и възбудени гласове изпълни помещението.
— След около десет минути ще се разкачим с „Израел“ и очакваме спускането да отнеме петнайсет минути. Така че след час вие всички ще дишате съвсем различен въздух. Губернаторът е на борда, затова ще се погрижим всичко да мине гладко и безаварийно, а ние да получим премии за добре свършена работа.
Нов изблик на смях и веселие. Дори от пилота. Елви се ухили и Файез също грейна. Ерик се покашля.
— Какво пък — рече Файез. — След като стигнахме чак дотук, май е време да приключваме.
Болката нямаше точно място. Беше твърде голяма, за да се побере някъде. Разпространяваше се навсякъде и обхващаше всичко. Елви осъзна, че пред очите ѝ бавно изплува нещо. Огромен крак, може би на рак. Или прекатурен монтажен кран. Равната повърхност на изсъхналото езеро се простираше към него, но с приближаването се покриваше с вълни от пръст. Сякаш странният предмет си бе пробил път от дълбините на земята или се бе забил в нея. Агонизиращият ѝ ум се опита да го свърже с катастрофата на совалката.
Но не — това беше нещо местно. Руини. Странни постройки, изоставени от чужда цивилизация, която бе създала протомолекулата и пръстените, сега занемарени и пусти. Елви внезапно и необяснимо си спомни една изложба, на която я бяха водили като малка. Там имаше снимка с висока резолюция на велосипед в канавка пред руините в Глазгоу. Последствията от катастрофа, предадени от една фотография като компресираното съдържание на поема.
„Поне ги видях с очите си — помисли си тя. — Поне стигнах тук, преди да умра.“
Някой я бе изнесъл от разбитата совалка. Когато обърна глава, видя разпилени отломки и разхвърляни между тях тела. Всъщност имаше и такива, които стояха на крака. Движеха се между ранените и мъртвите. Не познаваше лицата, нито телата. След година и половина на „Израел“ би трябвало да познава всички, следователно тези тук бяха чужди. Местните. Самонастанилите се. Нелегалните. Миришеше на сажди и кимион.
Вероятно бе изгубила съзнание, защото, когато отвори очи, над нея се бе надвесила жена. Ръцете ѝ бяха окървавени, лицето ѝ бе измацано с чернилка и кръв, но не беше нейната.