изпълнил бих дълга на поданик към краля.
ДОН ФЕРДИНАНД
Не всички, своя дълг които изпълняват,
отплащат се така, с такава чудна смелост;
когато храбростта до крайност не отива,
успехи бляскави не може да даде.
Затуй ни позволи сега да те възхвалим
и всичко разкажи за своята победа.
ДОН РОДРИГО
О, господарю, вам известно е било,
че пред опасността, слетяла над града,
добри приятели, събрани у баща ми,
предложиха за вожд да бъда аз избран…
Но, господарю мой, простете смелостта ми,
без ваше знание, която проявих:
отредът бе готов, опасността — наблизо,
покажех ли се вън, главата си излагах;
а трябваше ли туй, по-сладко бе за мене
в сражение за вас да срещна аз смъртта.
ДОН ФЕРДИНАНД
Усърдието ти да отмъстиш прощавам
и защитената страна възславя тебе:
напразно занапред Химена ще говори,
ще я изслушвам аз, но само за утеха.
Но продължи!
ДОН РОДРИГО
И тъй, предвождана от мене,
самоуверено дружината върви.
Петстотин тръгнахме, три хиляди там бяхме,
когато стигнахме пристанището ний.
Като ни гледаха, че стъпваме тъй смело,
безстрашни ставаха най-плахите дори.
Щом стигаме, завчас аз скривам двете трети
вдън корабите, що намерихме тогаз;
а другите — на тях растеше бързо броят —
нетърпеливо те стоят около мене
и лягат наземи, и без да вдигат шум,
така голяма част прекарват от нощта.
По моя заповед и стражата се скрива,
и тъй помага тя на моя хитър план.
Преструвам се пред тях, че заповед от вас
получил съм сега и нея изпълнявам.
Най-сетне приливът и мрачината звездна
помагат да съзрем до тридесет платна;
надига се вълна, с морето към брега
прииждат маврите. Пропущаме ги ние;
и всичко в тоя миг спокойно им изглежда;
и никакъв войник — покрай брега, нито
по градските стени — мълчание навред,
и вярват вече те: издебнат е врагът;
те стигат до брега — и спущат котва, слизат,
понесени без страх към тия, що ги чакат.
Ний ставаме тогаз и всички изведнъж
с хилядогласен вик огласяме небето.
Откликват нашите от корабите; идат
въоръжени те, и маврите смутени,
едва-що слезли на брега, обзема страх;
преди да ги сразим, те вече са сразени.
За плячка тичаха, а среща ги войската;
притискаме ги вред — по суша, по вода, —
потоци тяхна кръв проливаме, преди
да се съпротиви поне един от тях.
Но скоро техните крале ги пак събират
и, смелост вдъхнали, забравят те страха:
срамът, че ще умрат, преди да са се били,
нарежда всички в строй и връща доблестта им.
И тръгват срещу нас с обнажен меч в ръка
да смесят в ужаса кръвта си с наша кръв.
И кораби, и бряг, и суша, и вода
превръща се в поле, где властвува смъртта.
О, колко подвизи, възвишени дела
безславно се таят всред мрака, гдето всеки
на свойте удари свидетел сам е бил,
без да е знаел где ще наклони съдбата.
При всички бивах аз, у всички всявах бодрост
увличах ги напред или им давах помощ,
които идеха, редях и тласках в боя
и кой ще победи, не знаех до зори.
Но съмна, и денят за нас разкри победа,
за маврите — разгром; духът им ги напуща,
щом виждат, че за нас подкрепа нова иде,
и техният копнеж отстъпва пред страха.
На корабите в миг отрязват те въжета,
надават страшен вик до небесата чак —
в безреда тръгнали, дори не виждат те
дали са с тях могли кралете да отстъпят.
Пред тоя силен страх забравят те дълга.
Довя ги приливът и отливът отвя ги.
Но техните крале, притиснати от нас,
и още няколко ранени смело бранят
живота си. Сам аз напразно ги подканям,
без страх обнажил меч, дори не чуват те;
но щом съзират вред пред своите нозе
да падат до един войниците им храбри,
и че сами сега напразно ще се бранят,
за вожда питат те; обаждам се, кралете