Сидхарта

Херман Хесе Сидхарта

ПЪРВА ЧАСТ

На сянка край къщата, на слънце край речния бряг с лодките, под сянката на гората, под сянката на смокинята израсна Сидхарта, хубавият син на брамина,1 младият сокол, заедно с приятеля си Говинда — също син на брамин. Слънцето лееше загар по светлите му плещи, когато се къпеше по време на свещените измивания, при свещените жертвоприношения. Сенки се вливаха в черните му очи, в манговата горичка по време на юношеските игри, когато майка му пееше песни по време на свещените жертвоприношения, и поученията на учения му баща по време на беседите на мъдреците. Сидхарта отдавна вече участваше в беседите на мъдреците, упражняваше се с Говинда в словесна борба, упражнявате се с Говинда в изкуството да съзерцава, в службата на вглъбяването. Той вече умееше да изговаря безшумно Ом2 — думата на думите, да и казва безгласно, в себе си чрез вдишване, и да и казва безгласно чрез издишване, със съсредоточена душа, с чело, обкръжено от сиянието на ведро мислещ дух. Той умееше вече да разбира в съкровеността на съществото си Атман,3 неразрушимия, единосъщия с всемира.

Радост бликаше в сърцето на бащата за прилежния и жадния за знания син, той виждаше в него да расте мъдрец и жрец, първенец между брамините.

Наслада бликаше в гърдите на майката, когато го гледаше да върви, да сяда, да става — Сидхарта, силният, хубавият, крачещият със силни нозе, поздравяващият я със съвършена благопристойност.

Любов се събуждаше в сърцата на младите брамински дъщери, когато Сидхарта вървеше из улиците на града със сияещо чело, с царствен поглед и стройни бедра.

Но повече от всички го обичаше Говинда — неговият приятел, браминският син. Той обичаше погледа на Сидхарта и милия му глас, обичаше походката му и съвършената благопристойност на движенията му, той обичаше всичко, което правеше и казваше Сидхарта, а най-много от всичко обичаше неговия дух, горещата му воля, високото му призвание. Говинда знаеше, че Сидхарта няма да стане обикновен брамин, не ще бъде ленив, нито чиновник за жертвоприношения, нито алчен търговец на магични заклинания, нито суетен, празен оратор, нито зъл, лукав жрец, нито пък добродушна, глупава овца в стадото на мнозинството. Не, а също и той, Говинда, не искаше да стане от онези брамини, каквито ги има с десетки хиляди. Той искаше да последва обичания, прекрасния Сидхарта. И ако някога Сидхарта станеше бог, ако някога бъдеше приет от сияйните, Говинда щеше да го следва като негов приятел, негов спътник, негов слуга, негов копиеносец, негова сянка.

Всички обичаха Сидхарта. На всички той създаваше радост, на всички бе драг. Ала Сидхарта не си създаваше радост и сам на себе си не беше драг. Когато блуждаеше по розовите пътеки из смокиновата градина, когато седеше в синкавите сенки на горичката на съзерцанието, когато миеше тялото си в ежедневната очистителна баня, когато със съвършена хармония на движенията принасяше жертва в тъмносенчестата гора — той бе обичан от всички, бе радост за всички, но не носеше радост в сърцето си. Спохождаха го непрестанно сънища и мисли, които идеха от водите на реката, от искрите на нощните звезди, от топящите се слънчеви лъчи, обземаха го томления и безпокойства на душата, идеха от дима на жертвите, излъхнати от Ригведа,4 струящи от учението на старите брамини.

Сидхарта бе започнал да чувства недоволство от себе си. Той бе усетил, че обичта на баща му, обичта на майка му, а също и обичта на приятеля му Говинда няма да могат завинаги да го направят щастлив, смирен и доволен. Той бе започнал да се догажда, че достопочтеният му баща, всичките му други учители и мъдрите брамини вече са му предали най-дълбоката част от своята мъдрост, но тя е била излята в един очакващ съд, който не се е изпълнил, духът не е заситен, душата не е приласкана, сърцето не е намерило покой. Свещените къпания бяха нещо прекрасно, но се правеха с вода, не измиваха греха, не премахваха жаждата на духа, не разсейваха страха на сърцето. Превъзходни бяха жертвите и призоваването на боговете — но това ли бе всичко? Даваха ли жертвите щастие? Какво трябваше да се мисли за боговете? Наистина ли Праджапати5 е сътворил света? Не е ли това дело на Атман, Единственият и неповторимият? Не бяха ли и боговете като нас, подчинени на времето, преходни? Смислено и възвишено ли беше да им се принасят жертви? Кому другиму трябваше да се принасят жертви, кому другиму трябваше да се покланят, освен Нему, Единствения, Атман? А къде можеше да се срещне Атман, къде живееше той, къде биеше вечното му сърце, къде освен в собственото Аз, в най-съкровеното и неразрушимото, което всеки носи в себе си? Но къде беше това Аз, това съкровено и сетно нещо? Мъдрите учеха, че то не е плът и кръв, нито мисъл, нито съзнание. Къде всъщност се намираше то? Да стигнеш до това Аз, до себе си, до Атман — нима има друг път, който си струва да бъде търсен повече? Жалко, но никой не посочваше този път, никой не го знаеше — нито бащата, нито учителите и мъдреците, нито свещените жертвени песни! Всичко знаеха брамините и свещените им книги, знаеха всичко, за всичко се бяха погрижили и за повече от всичко — за сътворението на света, за възникването на речта, за храната, за вдишването и издишването, за устройството на сетивата, за делата на боговете, — безкрайно много знаеха те — но струваше ли си да се знае всичко това, когато не се знаеше едното, единственото, най-важното, единствено важното?

1

Индуистки жреци, членове на най-висшата каста (барна) в Индия. — Б.р.

2

Ом е настоящето, миналото и бъдещето. Това е — казва Мандукиа-упанишада — целият свят в една сричка, то е още онова, което може да съществува извън трите времена. Тази дума се разлага на много части, образуващи много звукове. Тези звукове символизират различни същества и неща: часовете на деня и нощта, ведите, боговете Брама, Вишну, Шива и пр. — Б. пр.

3

Атман на санскритски буквално означава „дъх“. В индуизма Атман е духовната спойка на психическия живот, който се състои от дъх (прана), зрение, слух, език и разум. При смъртта остава само кармата, а Атман се разтваря в световната душа. — Б. р.

4

Най-ранното произведение в индийската литература, създадено около XX в. пр.Хр. Включва 1028 химна, посветени на различни божества от индуисткия пантеон, съдържа и митове за произхода на света и човека. — Б. р.

5

Праджапати — букв. „владетел на създанията“; в древноиндийските текстове понякога се среща като самостоятелно божество, а понякога името му служи като епитет на различни богове, най-често на Брахман. Другото име на Праджапати е Ка. — Б.р.