Огледа се наоколо така, като че за първи път виждаше света. Красив беше светът, пъстър беше светът, странен и загадъчен беше светът!
Тук грееше синева, там жълтееше нещо, по-нататък се ширваше зеленото море на тревите, в небето плуваха облаците, реките ромоляха, планината бе неподвижна; всичко бе красиво, всичко бе загадъчно и вълшебно и сред всичко това бе Сидхарта — пробудил се и тръгнал към себе си. Всичко това, жълтият и синият цвят, реката и планината, за първи път проникваха в погледа на Сидхарта. Те не бяха вече магията на Мара,15 не бяха безсмисленото и случайно разнообразие на земния свят, презиран от потъналия в размисъл брамин, който пренебрегва разнообразието и търси единството. Синевата бе синева, реката бе река, и макар че и в синевата, и в реката, и в Сидхарта живееше скрито единното и божественото, все пак това беше същността и смисълът на божественото, тук да се жълтее пясъкът, там да грее синевата, горе да бъде небето, под него да стои планината, а тук Сидхарта. Смисълът и съществуването не се намираха някъде отвъд нещата, те бяха в тях, във всичко.
Булото на Майя,16 не бяха вече ???(май част от текста е пропусната)?
„Колко съм бил сляп и глух! — мислеше си той и крачеше бързо. — Когато някой чете нещо написано, чийто смисъл се опитва да проумее, той не пренебрегва знаците и буквите, не ги нарича измама, случайност или негодна обвивка, чете ги, изучава ги, обича ги — буква по буква. Ала аз, като исках да прочета книгата на света и книгата на собственото си същество, аз, подведен от един въображаем смисъл, презирах буквите и знаците, наричах света на явленията измама, наричах взора и езика си случайни и нищожни явления. Не, това вече е минало, аз се пробудих, наистина се пробудих и едва днес се родих.“
Потънал в тези размисли, Сидхарта изведнъж се спря, като че змия лежеше на пътя му. Внезапно му стана ясно и нещо друго: наистина пробуден и новороден, той трябваше да започне живота си отново и съвсем отначало. Когато същата тази сутрин напусна горичката Йетаваиа, горичката на Възвишения, пробудил се вече, вече на път към себе си, обзе го желание, пък и му се струваше естествено и разбиращо се от само себе си, след годините на странстване да се завърне в родния си дом и при баща си. Но едва сега, в този миг, когато застина, сякаш змия бе изпълзяла на пътя му, той се пробуди и разбра: „Аз не съм вече онзи, който съм бил, не съм вече отшелник, не съм вече жрец, не съм вече брамин. Какво да правя у дома, при баща си? Да уча? Да принасям жертви? Да съзерцавам. Това вече е минало, то вече не стои на моя път.“
Сидхарта спря неподвижен и за миг, колкото трае едно дихание, сърцето му се смрази, той усети, че е съвсем сам, че сърцето му мръзне в гърдите като малко животно, като птица или зайче. Години на ред не бе имал родина, но не бе почувствал загубата й. Сега и чувстваше. Винаги, дори и при най-дълбокото си вглъбяване, бе усещал, че е син на баща си, че е брамин от знатен род, че е жрец. Сега вече бе само Сидхарта, пробуденият Сидхарта и нищо повече. Пое си дълбоко дъх и за миг го полазиха студени тръпки. Нямаше по-самотен човек от него. Нямаше благородник, който да не принадлежи към благородниците, нямаше занаятчия, който да не принадлежи към занаятчиите, който да не намери подслон при тях, да не споделя живота им, да не говори езика им. Нямаше брамин, който да не се числи към брамините, който да не живее с тях; нямаше отшелник, който да не намери прибежище в съсловието на саманите; дори и най-отреклият се пустинник в глухите усои на гората не беше сам, и той принадлежеше към всичко наоколо, и той притежаваше своето съсловие, което за него бе родина.
Говинда беше станал монах и хиляди монаси му бяха братя, носеха одежди като неговите, говореха език като неговия. Но къде бе мястото на Сидхарта? Чий живот трябваше да сподели? Чий език трябваше да говори?
В този миг, когато светът се разтопи и почти изчезна около него, когато стоеше сам като звезда на небето, в този миг на студенина и отчаяние, Сидхарта се изправи по-твърд и по-силен от всякога, подчинил напълно своето Аз.
Той усети последната тръпка на пробуждането, последния спазъм на раждането, после закрачи отново. Вървежът му ставаше все по-бърз и по-нетърпелив, но краката му не го носеха към дома, не го връщаха при баща му, не го теглеха вече назад.
ВТОРА ЧАСТ