Много стихове от свещените книги, особено в упанишадите6 на Самаведа,7 прекрасни стихове, говореха за това съкровено, за това Аз.
Душата ти е целият свят — пишеше в тях, пишеше още, че в съня, в най-дълбокия си сън човек може да проникне в най-съкровеното си и да живее в Атман. Чаровна мъдрост имаше в тези стихове, всички познания на най-мъдрите бяха събрани тук, чисти като меда, събиран от пчелите. Не, не трябваше да се пренебрегва мощта на познанията, събрани тук и запазени от безброй поколения мъдри брамини. Но къде бяха брамините, къде жреците и мъдреците, къде изкупих ???(елите на грехове)?, на които се бе удало не само да опознаят, но и да живеят според това най-дълбоко познание? Къде беше Вещият, който би могъл чрез заклинания да изтръгне пребиваването си в Атман от съня в бодърствуването, в живота, във всяка крачка, в думите и делата? Сидхарта познаваше много достойни брамини, баща си преди всичко, непорочния, учения, най-достопочтения. Баща му бе достоен за преклонение: благородно и смирено бе държанието му, животът му бе чист, словото му бе мъдро, светли и възвишени бяха мислите му. Но и той, който толкова знаеше, живееше ли в блаженство, намерил ли бе покой, или беше един от онези, които търсят и жадуват истината? Не трябваше ли той отново и отново да засища жаждата си от свещените извори — от книгите, от лъкатушната реч на брамините? Защо и той, безукорният, трябваше всеки ден да се отмива от грехове, всеки ден да се очиства отново и отново. Нима Атман не беше в него, нима изворът на изворите не беше в собственото му сърце? Той, изворът на изворите, трябваше да бъде намерен в собственото Аз, него човек трябваше да притежава. Всичко останало бе само търсене, лутане по обиколни пътища, заблуда. Такива бяха мислите на Сидхарта, това бе жаждата му, това бе мъката му.
Той често си повтаряше думите от упанишадата Чхандогия:8 „Брахман9 е сатиям, сиреч истински. Който знае това, той всеки ден навлиза в небесния свят.“ Често пъти небесният свят му се струваше близък, но той никога не бе успял да го достигне, никога не бе засищал напълно жаждата си. И от всички мъдри и най-мъдри люде, които познаваше и от чийто поучения се ползваше, нямаше нито един, който да бе изцяло постигнал този небесен свят, който да бе до край утолил вечната си жажда.
— Говинда — рече Сидхарта на приятеля си, — мили Говинда, ела с мен под банановото дърво, нека се отдадем на съзерцание.
Те отидоха под банановото дърво и седнаха — Сидхарта при него, а двадесет крачки по-нататък Говинда. И докато сядаше, готов да изрече Ом, Сидхарта прошепна стиха:
— Ом е лък, стрела е душата, Брахман е цел на стрелата; да се улучи трябва на всяка цена.
Когато определеното време за съзерцание изтече, Говинда стана. Вечерта бе настъпила, вече бе време за привечерното свещено къпане. Той извика името на Сидхарта.
Сидхарта не отговори. Сидхарта седеше вглъбен, очите му гледаха съсредоточено към една далечна цел. Върхът на езика му се подаваше малко между зъбите. Той изглеждаше, че не диша. Така седеше той, потънал в съзерцание, вглъбен в Ом, с душа, устремена като стрела към Брахман.
Веднъж през града на Сидхарта минаха самани, пустинници, които отиваха на поклонение. Трима сухи, изнурени мъже, нито млади, нито стари, с прашни, окървавени плещи, почти голи, изгорели от слънце, съвсем самотни, чужди и враждебни към света, странници, мършави чакали в царството на хората. Подир тях вееше горещото благоухание на тиха страст, на разрушителното служене, на безмилостното обезсебяване.
Вечерта, след часа за съзерцание, Сидхарта каза на Говинда:
6
Индуистки свещени книги (108 на брой), които се включват към ведите. Съдържат изречения, притчи, диалози и разкази с герои царе, брамини и богове. — Б. р.
8
Най-старата от упанишадите. Включва важни постулати на брахманизма, като този за единството на Атман и Брахман и за прераждането. — Б.р.
9
В индуизма Брахман е понятие за абсолюта, за всепроникващата световна душа, която е глобалната еволюция, развила се от множеството отделни души. — Б.р.