Така се хвалеше той, радваше се на себе си, вслушаше се с любопитство в стомаха си, който ръмжеше от глад. Чувстваше, че в последно време е изпитал докрай вкуса на част от мъката, на част от низостта, предъвкал ги е до отчаяние и смърт и ги е изплюл.
Така беше добре. Можеше да остане още дълго при Камазвами, да печели и да прахосва пари, да засища стомаха си и да оставя душата си да умира от жажда. Още дълго можеше да живее в този тих, меко обшит ад, ако не бе се явил мигът на пълна безутешност и разочарование, онзи върховен миг, в който той висеше над течащите води, готов да се унищожи. Бе изпитал разочарованието и най-дълбокото отвращение, но те не бяха го надвили, защото птичката, радостният извор на неговия глас, все още бяха живи — това го изпълваше с радост, караше го да се смее, разливаше сияние по лицето му из под посивелите коси.
„Добре е — мислеше си той, — човек сам да изпита всичко, за да узнае какво му трябва. Още като дете разбрах, че светските наслади и богатството не струват много. Знаех го отдавна, но едва сега го изживях. И ето че го зная не само с мислите си, но и с очите си, със сърцето си, със стомаха си. Честит съм, че го зная!“
Той дълго мисли за преобразяването, което бе изживял, слушайки веселата песен на своята малка птичка. Не беше ли умряла тази птичка в него, не беше ли почувствал смъртта й? Не, в него бе умряло нещо друго, нещо, което отдавна бе жадувало смъртта. Не беше ли то същото, което в жарките години на поклонничеството бе желал да умъртви? Не беше ли неговото Аз, малкото, страхливо и горделиво Аз, с което се бе борил толкова години, което все пак го побеждаваше и След всяко умъртвяване се явяваше отново, забраняваше му да се радва, да изпитва страх? Не беше ли тъкмо то, което най-сетне бе погинало, тук, в гората, край красивата река? Не беше ли тази смърт причината той отново да бъде доверчив като дете, лишено от страх и изпълнено с радост?
Сега Сидхарта започна да разбира защо като брамин, като покаяник, се бе борил напразно с това Аз. Бяха му попречили многото знания, прекалено многото свещени стихове, прекалено многото жертвени правила, прекалено многото самоизтезания, прекалено многото дела и стремежи. Изпълвало го бе високомерие, винаги се бе смятал за най-умния, за най-отдадения, винаги бе изпреварвал останалите с крачка, винаги бе знаещ и проникновен, проповедник или мъдрец. В това свещеничество, в това високомерие се бе спотаило неговото Аз, здраво се бе загнездило там и растеше то, докато той си мислеше, че ще го умъртви с постене и покаяние.
Сега той осъзна и разбра, че никога никакъв учител нямаше да може да го спаси. Затова трябваше да се изгуби в света, да чезне сред наслада и власт, сред жени и пари, трябваше да стане търговец, зароиграч, пияница и ненаситник, докато свещеникът и саманата в него загинат. За това той трябваше да изтърпи и тези страшни годили, да понесе отвращението, празнотата, безсмислието на един празен и загубен живот чак до края, до горчивото отчаяние, докато и сластолюбецът Сидхарта, и ненаситникът Сидхарта загинат. Той бе умрял, ала един нов Сидхарта се бе пробудил от сън. Той също щеше да остарее, също щеше да умре един ден, защото Сидхата бе тленен, тленно е всяко създание. Днес обаче този Сидхарта бе млад, още дете, и бе изпълнен с радост.