Тези мисли обземаха ума му, вслушваше се усмихнат в ръмженето на стомаха си, дочу с благодарност жуженето на една пчела. Спря ведър поглед на течащата река, никога досега водата не бе го изпълвала с такава радост, никога до сега не бе съзнавал, че гласът и блясъкът на носещата се вода могат да бъдат така силни и красиви. Струваше му се, че реката има да му каже нещо важно, нещо, което още не знае, което тепърва го очаква. В тази река Сидхарта бе пожелал да се удави, в нея се бе удавил старият, уморен и отчаян Сидхарта. Новият Сидхарта обаче потръпна от дълбока любов към тази течаща вода и реши да остане край нея.
„Ще остана край тази река — каза си Сидхарта, — тя е същата, през която някога поех пътя към хората деца, един приветлив лодкар ме превози тогава, ще го потърся, от неговата колиба пътят ме отведе някога в един нов живот, който сега е стар и мъртъв, нека и сегашният ми път, и сегашният ми живот да започнат оттам!“
Вгледа се с нежност в течащата вода, в прозрачната зеленина и кристалните линии на вълните със загадъчни очертания. Виждаше как от дълбините й се издигат светли бисери, как по повърхността й се носят тихо въздушни мехурчета, как небесната синева се отразява в нея. Реката го гледаше с хиляди очи — зелени, бели, кристални, небесно сини. Как обичаше тази вода, как го очароваше тя, колко й бе благодарен! Той чуваше в сърцето си гласа, пробудения отново глас, който му казваше: „Обичай тази вода! Остани край нея! Учи се от нея!“ О да, той искаше да се учи от нея, да се вслушва в нея. Струваше му се, че който би разбрал гласа на тази вода и тайната им, би разбрал още много неща, много тайни, всички тайни.
Сега обаче измежду всички тайни на реката той съзря само една, която разтърси душата му. Виждаше, че водата тече, тече непрекъснато, и все винаги е тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова всеки миг. О, кой би схванал и кой би разбрал това! Самият той не го проумяваше и не го разбираше, усети само, че в него се надига някакво предчувствие, далечен спомен, божествени гласове.
Сидхарта се изправи, гладът му ставаше нетърпим. Замаян, той продължи пътя си нагоре, по брега, срещу течението на реката, вслушваше се в плисъка на водата и в ръмженето на глада в стомаха си.
Когато стигна до брода, лодката тъкмо бе готова да тръгне и същият лодкар, който някога бе превозил младия самана на отсрещния бряг, стоеше в нея. Сидхарта го позна веднага, макар той да бе много остарял.
— Ще ме прехвърлиш ли оттатък? — попита. Учуден, че вижда такъв знатен човек да върви сам и пеш, а не на ком, лодкарят го взе на лодката си и я оттласна от брега.
— Хубав е животът, който си избрал — му каза пътникът. — Сигурно е много хубаво да живееш край тази река и да пътуваш по нея?
Лодкарят отвърна с усмивка:
— Хубаво е, господарю, така е, както ти казваш. Но не са ли хубави всеки живот и всяка работа?
— Сигурно е така. Но аз ти завиждам за твоята работа.
— Скоро би престанал да я смяташ за толкова хубава. Това не е работа за хора със скъпи дрехи.
Сидхарта се засмя.
— Днес тези дрехи вече предизвикаха недоверие към мен. Не искаш ли, лодкарю, да ги вземеш като подарък от мен, вече са ми омръзнали. Защото трябва да ти кажа, че нямам пари, за да ти платя.
— Господарят се шегува — усмихна се лодкарят.
— Не се шегувам, приятелю. Даром ти веднъж вече ме превози с лодката си през тази река. Стори го и днес срещу дрехите ми.
— Без дрехи ли господарят ще продължи пътя си?
— Ах, най-много бих искал да не го продължа. Бих предпочел, лодкарю, да ми дадеш една твоя стара препаска и да ме вземеш за помощник, за твой чирак, защото тепърва ще трябва да се науча да се оправям с лодката.
Лодкарят се взря в чужденеца с дълъг, изпитателен поглед.
— Сега те познах — каза най-сетне той. — Някога ти преспа в колибата ми, но това беше отдавна, сигурно има двадесет години от тогава, после те прехвърлих през реката и се разделихме като добри приятели. Ти не беше ли самана? Вече не мога да си спомня името ти.