Ала повече от това, което можеше да го научи Васудева, го учеше реката. От нея се учеше непрестанно. Научи се преди всичко да се вслушва със смирено сърце, с внимателна, разкрита душа, без страст, без желание, без преценка, без мнение.
Той живееше в приятелство с Васудева, и понякога разменяха по няколко думи, малко, но добре обмислени думи. Васудева не бе приятел на думите, Сидхарта много рядко успяваше да го подтикне към разговор.
— И ти ли научи от реката онова тайнствено нещо, че времето не съществува? — попита го веднъж той.
Светла усмивка премина по лицето на Васудева.
— Да, Сидхарта — каза той. — Нали с това искаш да кажеш, че реката навсякъде и едновременно е една и съща, при извора и при устието си, при водопада, на брода, във водовъртежа, в морето, в планината, навсякъде, и че за нея съществува само настоящето, без сянка от миналото, без сянка от бъдещето?
— Така е — отвърна Сидхарта. И когато го узнах, огледах живота си, той ми се стори като река, и момчето Сидхарта бе отделено от мъжа Сидхарта и от стареца Сидхарта само с една сянка, а не с нещо истинско. Предишните рождения на Сидхарта не бяха минало, нито пък неговата смърт и завръщането му при Брахман ???(пак нещо липсва)? — бъдеще. Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, всичко съществува в настоящето.
Сидхарта говореше въодушевен, дълбоко го бе ощастливило това прозрение. Цялото страдание не беше ли време, изтезанията и страхът не бяха ли време, всичко тягостно, всичко враждебно в света нямаше ли да изчезне, ако времето бъде преодоляно, ако човек успее да отвърне мисълта си от времето? Пламенно говореше Сидхарта, а Васудева се усмихна със сияйно лице и кимна в знак на одобрение, кимна мълчаливо, докосна с ръка рамото на Сидхарта и отново се зае с работата си.
И друг един път, когато реката бе придошла от дъждовете и бучеше могъщо, Сидхарта каза:
— Приятелю, нали реката има много гласове, твърде много? Не говори ли тя с гласа на цар, на воин, на бик, на нощна птица, на майка, на някой, който въздиша, не говори ли с още хиляди други гласове?
— Така е — изрази съгласие Васудева, — гласовете на всички създания говорят с нейния глас.
— А знаеш ли — продължи Сидхарта — коя дума изрича, когато успееш да чуеш всичките й десет хиляди гласове едновременно?
Лицето на Васудева се усмихна щастливо, той се наведе към Сидхарта и прошепна в ухото му свещеното слово Ом. Това същото, което бе чул и Сидхарта.
И от ден на ден усмивката му все повече започваше да прилича на усмивката на лодкаря, тя стана също така светла, така лъчезарна от щастие, също така просветнала с хиляди малки бръчици, също така детинска, също така старческа. Много от пътниците, които срещаха двамата лодкари, ги смятаха за братя. Вечер двамата сядаха върху дънера на поваленото дърво на брега на реката, мълчаха и се вслушваха във водата, която за тях не беше вода, а глас на живота, глас на пребъдващото, на това, което вечно се ражда. Случваше се, когато двамата слушат реката, да мислят за едни и същи неща, за някой скорошен разговор, за някой от пътниците им, развълнувал ги с лицето или със съдбата си, за смъртта, за детството, случваше се и двамата в един и същи миг да се погледнат, когато реката им бе казала нещо, обладани от една и съща мисъл, ощастливели от един и същ отговор на един и същ въпрос.
От брода и от двамата лодкари се излъчваше нещо, което някои от пътниците долавяха. Случваше се някой пътник, след като бе погледнал в лицето единия от лодкарите, да започне да разказва за живота си, да споделя страданията си, да признава грехове, да търси утеха и съвет. От време на време се случваше някой от пътниците да ги помоли за позволението да пренощува при тях, за да слуша и той реката. Случваше се също да ги навестят любопитни, които бях чули, че при този брод живеят двама мъдреци, чародеи или светци. Любопитните задаваха много въпроси, ала не получаваха отговор, те не срещаха, нито чародеи, нито мъдреци, а само двама приветливи, застарели мъже, които сякаш бяха неми, малко чудати и отнесени. Така любопитните се смееха и се забавляваха с глупостта и лековерието на народа, който сее такива празни слухове.
Годините отлитаха и никой не ги броеше. Един ден пристигнаха монаси-отшелници, последователи на Гаутама, на Буда, които помолиха да бъдат прехвърлени през реката, и от тях лодкарите научиха, че по най-бързия начин трябвало да се върнат при великия си учител, защото бил плъзнал слух, че Възвишеният е на смъртен одър и скоро щял да умре за последен път като човек, за да намери спасение. Скоро след това дойдоха още монаси, а след тях и други, и както монасите, така и останалите пътници говореха само за Гаутама и за близката му смърт. И както при тръгването на война или за коронясването на някой цар хората се стичат отвсякъде, и се събират подобно мравешки рояк, така и те, сякаш привлечени от някаква магия, се стичаха натам, където великият Буда очакваше смъртта си, където щеше да се случи невероятното, и великият Съвършен на една епоха щеше да се пресели във великолепието.