В това време, Сидхарта ясно си спомни за умиращия мъдрец, за великия учител, който с гласа си бе събудил от сън стотици хиляди, чийто глас сам той бе чул някога, чийто свят лик и той веднъж бе гледал със страхопочитание. Той си спомни с умиление за него, виждаше пътя на съвършенството пред очите си, и си спомни с усмивка думите, които някога като младеж бе отправил към него, към Възвишения. Струваше му се, че това са били горделиви и непремерени думи, и с упрек си спомни за тях. Отдавна не се чувстваше разделен от Гаутама, макар да не бе могъл да приеме учението му. Не, човек, който търси истински, който наистина се стреми да намери нещо, не би могъл да приеме каквото и да било учение. Но този, който намереше, би могъл да одобри всяко учение, всеки път, всяка цел, вече нищо не можеше да го раздели от хилядите други, които живееха във вечността, които дишаха божественото.
В един от онези дни, когато безброй хора отиваха при умиращия Буда,22 тръгна да му се поклони и някогашната прекрасна грешница Камала. Тя отдавна се бе отдръпнала от предишния си живот, бе дарила градината си на монасите на Гаутама, бе потърсила спасение в учението и се числеше към приятелите и благодетелите на поклонниците. Когато и до нея стигна слухът за близката смърт на Гаутама, тя заедно със сина си, невръстния Сидхарта, се отправи пешком на път, облечена в най-проста дреха. Поеха покрай реката; детето обаче се измори скоро, искаше да почива, искаше да яде, стана непослушно и плачливо. Камала често трябваше да спира, за да може синът й да си почине. Той бе свикнал да й налага волята си, тя трябваше да го храни, да го утешава, да му се кара. Детето не можеше да разбере защо е тръгнало заедно с майка си на това мъчително и тъжно странстване към непознатото място, при чужд човек, който бил свят, когото чакали скоро да умре. Нека си умира, какво го засяга това?
Недалеч от брода на Васудева малкият Сидхарта отново накара майка си да почиват, Самата Камала бе изморена и докато момчето дъвчеше един банан, тя се сви на земята, затвори очи и се отпусна. Изведнъж обаче изкрещя от болка, момчето я погледна уплашено и видя пребледнялото й от ужас лице, а изпод дрехата й се стрелна малка черна змия, която бе ухапала Камала. Двамата хукнаха да търся други хора по пътя и така стигнаха близо до брода. Там Камала рухна и не успя да направи повече и крачка. Детето започна да плаче, да крещи, да целува и да прегръща майка си, чиито викове се сляха със силните му викове за помощ, докато те стигнаха до застаналия при лодката си Васудева. Той се затича, вдигна жената на ръце, пренесе я в лодката, момчето притича редом с него и не след дълго те бяха в колибата, където Сидхарта тъкмо разпалваше огъня в огнището. Той се обърна и най-напред видя лицето на малкия, което му напомни нещо, подсказа му нещо забравено. После зърна Камала и веднага я позна, макар да лежеше в несвяст в ръцете на Васудева, разбра, че лицето, което така силно му напомня нещо, бе на собствения му син, и сърцето му започна по-силно да бие.
Промиха раната на Камала, но тя бе вече почерняла и тялото й бе отекло, затова наляха в устата й отвара от лековита билка. Съзнанието й се върна, тя лежеше в колибата върху одъра на Сидхарта, а над нея се бе надвесил самият Сидхарта, който някога толкова много я бе любил. Стори й се, че сънува, взря се с усмивка в лицето на своя приятел, бавно, едва-едва осъзна положението, в което се намира, и повика с уплаха детето си.
— Бъди спокойна, то е при теб — повтаряше Сидхарта.
Камала го погледна в очите. Езикът й бе натежал от отровата, тя говореше с мъка.
— Остарял си, скъпи — продума тя, — косите ти са побелели. Но още приличаш на младия самана, който някога дойде при мен в градината ми без дрехи и с прашни нозе. Сега много повече приличаш на него, отколкото когато напусна мен и Камазвами. Очите ти са същите, Сидхарта. Аз също остарях много. Успя ли все пак да ме познаеш?
— Веднага те познах, мила Камала.
Камала посочи момчето си и промълви:
— А него позна ли? Това е твоят син.
Очите и започнаха да блуждаят и се затвориха. Момченцето се разплака; Сидхарта го взе на коленете си, галеше косите му, и като гледаше детското лице, изведнъж си припомни една браминска молитва, която бе научил отдавна, през ранното си детство. Започна да я произнася бавно, с напевен глас. Думите на молитвата като че идваха от миналото, от детството му. Гласът му успокои детето, сегиз-тогиз то изхлипваше и скоро заспа. Сидхарта го положи на одъра на Васудева.
22
Според преданието Буда умира осемдесетгодишен в град Кушгеначара — Северна Индия. — Б.р