Васудева бе застанал до огнището и вареше ориз. Сидхарта погледна приятеля си, а той му отвърна с усмивка.
— Тя ще умре — тихо продума Сидхарта.
Васудева кимна, а пламъците от огнището озариха приветливото му лице.
Камала отново дойде в съзнание. Болката кривеше лицето й. Очите на Сидхарта прочетоха страданието по устните й и по пребледнелите й страни. Той прочете всичко това мълчешком, внимателно, търпеливо, вглъбен в нейното страдание. Камала усети това, очите й потърсиха неговите. Без да сваля погледа си от него, тя каза:
— Сега виждам, че и очите ти са се променили. Станали са съвсем други. Но по какво разбирам все още, че си Сидхарта? Ти си Сидхарта и не си ти.
Сидхарта не отрони и дума, очите му гледаха мълком нейните очи.
— Успя ли? — попита го тя. — Намери ли покой? Той се усмихна и взе в ръката си нейната.
— Виждам — каза тя, — виждам. И аз ще намеря покой.
— Ти го намери вече — прошепна Сидхарта.
Камала не сваляше поглед от очите му. Мислеше, че бе тръгнала на поклонение при Гаутама, за да види лика на Съвършения, да вдъхне от неговия покой, а вместо това бе намерила Сидхарта, и това пак беше хубаво, колкото и ако бе срещнала Възвишения. Искаше й се да му го каже, но езикът й вече не се подчиняваше на волята й. Гледаше го безмълвна и той видя как животът гасне в очите й. Когато последната болка изпълни с ужас погледа й, а последният спазъм мина през тялото й, пръстите му затвориха клепачите й.
Той дълго време стоя и гледа лицето на мъртвата. Дълго се взира в устните й, остарялата, уморена уста с бръчици, и си припомни, че в най-силните си години бе сравнил тези устни с прясно разпукната смокиня. Дълго седя втренчен в бледото лице, в бръчките от умората, поглъщаше тази гледка, виждаше и собственото си лице да лежи така, също тъй бледо, така угаснало. Едновременно с това съзираше своето и нейното лице млади, с алени устни, с пламтящи очи, и чувството за настояще и едновременност, чувството за вечност го обзе изцяло. Дълбоко, по-дълбоко от всеки друг път в този час той усещаше ненакърнимостта на всеки живот, вечността на всеки миг.
Когато стана, Васудева му предложи ориз, но Сидхарта не вкуси от него. В кошарата, където бе козата им, двамата старци си постлаха сено и Васудева легна да спи. Но Сидхарта излезе и прекара нощта седнал пред колибата, заслушан в реката, обкръжен от миналото, докосван едновременно от всичките си възрасти.
От време на време обаче ставаше, отиваше до вратата на колибата и се заслушваше дали детето спи.
Рано сутринта, преди още да се покаже слънцето, Васудева излезе от кошарата и тръгна към приятеля си.
— Не си мигнал — каза му той.
— Не съм, Васудева. Седях тук и слушах реката. Много неща ми каза тя, изпълни ме до край с отрадни мисли, с мисълта за единството.
— Ти изживя голяма болка, Сидхарта, но аз виждам, че в сърцето ти не се е вселила тъга.
— Не, скъпи, и защо да съм тъжен? Някога бях богат и щастлив, сега съм още по-богат и по-щастлив. Получих дар — своя син.
— И аз се радвам на сина ти. Но сега, Сидхарта, нека се хванем за работа. Чакат ни много неща. На същия одър, на който някога умря жена ми, умря и Камала. Нека издигнем кладата за Камала на същия хълм, на който някога издигнах кладата за жена си.
И те издигнаха кладата, докато момчето още спеше.
СИНЪТ
Уплашено и разплакано, момчето бе присъствало на погребението на майка си; мрачно и боязливо бе изслушало Сидхарта, който го поздрави като свой син и му каза, че е добре дошъл при него. С пребледняло лице то седеше по цели дни пред могилата на покойницата, отказваше да яде, затвори погледа си, затвори сърцето си и застана срещу съдбата.
Сидхарта го щадеше и съчувстваше на скръбта му. Разбираше, че синът му не го познава и не може да го обича като баща. Постепенно той осъзна и разбра, че единадесет годишният му син е разглезено мамино детенце, израсло в охолство, свикнало на изискани ястия, на меко легло, свикнало да заповядва на слуги.
Сидхарта разбра, че скърбящото и разглезено дете няма да може изведнъж и драговолно да се примири с новото място и с бедността. Той не му налагаше нищо, вършеше много работи вместо него, винаги му предлагаше най-хубавото от храната им. Надяваше се бавно, с добронамерено търпение да успее да го спечели.