Богат и щастлив се бе усетил, когато пристигна момчето. Но времето течеше и тъй като момчето оставаше все така отчуждено и мрачно, проявяваше същия горделив и опак нрав, не искаше да работи, не почиташе двамата старци, крадеше от плодните дръвчета на Васудева, Сидхарта започна да разбира, че синът му не бе донесъл много щастие и спокойствие, а тревоги и грижи. Но той го обичаше и желаеше тревогите и грижите на обичта пред щастието и радостта без момчето.
Откакто малкият Сидхарта бе дошъл в колибата, старците си бяха разпределили работата. Васудева отново бе поел сам задълженията на лодкар, а Сидхарта, за да бъде до сина си, работеше в колибата и на полето.
Дълго време, дълги месеци Сидхарта очакваше сина си да го разбере, да приеме обичта му и да отвърне с обич. Дълги месеци и Васудева изчакваше и наблюдаваше, изчакваше и мълчеше. Един ден, когато младият Сидхарта отново бе измъчил баща си с упорството и прищевките си и му бе счупил две паници за ориз, Васудева дръпна Сидхарта настрана и му каза:
— Прости ми, говоря с теб като приятел. Виждам, че се измъчваш, виждам, че си загрижен. Синът ти, скъпи, ти създава грижи, той създава грижи и на мен. С друг живот, с друго гнездо е свикнала младата птичка. Той е напуснал града и богатството не като теб от отвращение и досада, а е изоставил това срещу волята си. Питах реката, приятелю, много пъти я питах. Но реката се смее, надсмива се, надсмива се над мен и теб, задавя се от смях заради нашата глупост. Водата търси вода, младостта търси младост, синът ти е попаднал на място, където не може да вирее. Попитай и ти реката, чуй какво ще ти каже!
Сидхарта спря загрижен поглед върху приветливото му лице, в чиито бръчки живееше постоянна ведрина.
— Но мога ли да се разделя с него? — тихо и засрамено продума той. — Дай ми още време, скъпи. Нали виждаш, аз се боря за него, боря се да спечеля сърцето му, с обич и добронамерено търпение искам да го спечеля. Един ден реката ще заговори и на него — и той е призван.
Усмивката на Васудева грейна с още по-голяма топлота.
— О да, и той е призван, той също е от Вечния живот. Но знаем ли с теб за какво точно е призван, за какъв път, за какви дела, за какви страдания? Няма да са малко страданията му, горделиво и кораво е сърцето му, а такива хора много страдат, много се лутат, много неправди вършат, с много грехове затрупват съвестта си. Кажи ми, скъпи: не възпитаваш ли сина си? Не го ли заставяш да върши каквото трябва? Не го ли биеш? Не го ли наказваш?
— Не, Васудева, нищо такова не правя.
— Знаех, че е така. Ти не го заставяш, не го биеш, не му заповядваш, защото знаеш, че крехкото е по-силно от коравото, водата е по-силна от скалата, обичта е по-силна от принудата. Браво, много добре. Но не грешиш ли, като си мислиш, че не го принуждаваш и не го наказваш? Нима с обичта си не го връзваш с вериги? Не го ли засрамваш всеки ден с добротата и търпението си, нима така не го затрудняваш още повече? Не заставяш ли надменното и разглезено момче да живее в една колиба с двама старци, които преживят банани, за които дори оризът вече е лакомство, чиито разсъждения не могат да бъдат неговите, чиито сърца са стари и смирени и туптят по-различно от неговото. Това не е ли принуда, не е ли наказание за него?
Поразен от тези думи, Сидхарта сведе погледа си към земята и попита тихо:
— Според теб какво трябва да направя?
Васудева каза:
— Отведи го в града, отведи го в къщата на майка му, там сигурно още има слуги, предай го на техните грижи. И ако прислужничките не са още там, настани го при някой учител, не заради самото учене, а за да се събере с други момчета и момичета, да бъде в света, който е негов. Никога ли не си мислил за това?
— Ти надзърташ в сърцето ми — тъжно рече Сидхарта. — Много пъти съм мислил за това. Но как да го предам и заведа в този свят, когато и без това в сърцето му няма достатъчно смирение? Няма ли да се отдаде на охолството, да се изгуби в наслади и високомерие, да повтори заблудите на баща си, да изчезне в самсара?
Усмивка озари лицето на лодкаря, той нежно докосна рамото на Сидхарта и каза:
— Попитай за това реката, приятелю! Чуй я как ще ти се изсмее! Нима мислиш, че си извършил толкова глупости, за да спасиш от тях сина си? А можеш ли да го опазиш от самсара? Как? Чрез поучения, с молитви, с назидания? Напълно ли забрави онази поучителна история на браминския син Сидхарта, която някога чух от теб на същото това място? Кой предпази онзи самана Сидхарта от самсара, от грях, от алчност, от безразсъдство? Успяха ли да го опазят благочестието на баща му, назиданията на учителите му, собственото му знание и собственото му търсене? Кой баща, кой учител би могъл да го опази да изживее собствения си живот, да се оцапа сам с живота, да стоварва сам върху себе си вина, да изпие сам най-горчивата чаша и сам да намери пътя си? Нима мислиш, скъпи, че някой би могъл да избегне този път? Може би синчето ти ще бъде изключение, защото много го обичаш, защото много би искал да го предпазиш от скръбта, от теготата и разочарованията? Но дори и десет пъти да умреш заради него, не би променил и най-малката криволица от съдбата му.