— Приятелю, утре призори Сидхарта ще отиде при саманите. Той ще стане самана.
Като чу тези думи, Говинда пребледня. Той съзря в застиналото лице на приятеля си решение непоколебимо като излетяла от лъка стрела. От пръв поглед Говинда разбра: „Ето началото, сега Сидхарта тръгва по своя път, съдбата му започва да пуска кълнове, а с неговата — и моята.“ И той пребледня като суха бананова кора.
— О, Сидхарта — извика той, — ще ти позволи ли баща ти?
Сидхарта го погледна като човек, който се пробужда. С бързината на стрела той надникна в душата на Говинда и съзря в нея уплахата, съзря и предаността.
— О, Говинда — каза той тихо, — нека не хабим думите напразно. Утре с настъпването на деня ще започна живота на самана. Не говори повече за това.
Сидхарта влезе в стаичката, където баща му бе седнал на рогозка, спря зад гърба му и остана там прав, докато баща му почувства, че някой стои зад него.
И каза браминът:
— Ти ли си, Сидхарта? Кажи за какво си дошъл.
Сидхарта каза:
— С твое позволение, татко. Дойдох да ти кажа, че искам да напусна къщата ти и да отида при отшелниците. Искам да стана самана. Нека баща ми не бъде против това.
Браминът мълчеше, мълча толкова дълго, че звездите преминаха край малкия прозорец и техните съзвездия се промениха преди да се свърши мълчанието в стаичката. Безмълвен и неподвижен стоеше със скръстени ръце синът, безмълвен и неподвижен седеше бащата върху рогозката, а звездите отминаваха по небосклона. И рече бащата:
— Не прилича на брамин да говори остри и гневни думи. Но недоволство изпълва сърцето ми. Не бих желал втори път да чуя тази молба от устата ти.
Браминът стана бавно. Сидхарта стоеше ням, със скръстени ръце.
— Какво искаш? — попита бащата.
Сидхарта каза:
— Ти знаеш.
Недоволен, бащата излезе от стаичката, потърси леглото си и си легна.
След час, понеже сънят не спохождаше очите му, браминът стана, пораздвижи се и излезе от къщата. Той надникна през малкия прозорец на стаичката и видя Сидхарта, който продължаваше да стои със скръстени ръце, неподвижен. Светлата му горна дреха се белееше в полумрака. Обзет от безпокойство, бащата се върна в леглото.
След още един час, в който сънят не докосна очите му, браминът отново стана, поразтъпка се, излезе от къщата и видя, че месечината бе изгряла. Той надникна през прозореца на стаичката и видя, че Сидхарта стоеше неподвижен, със скръстени ръце, а върху голите му колене се отразяваше светлината на месечината.
Изпълнен с грижа, бащата се върна при леглото.
И пак дойде след час, дойде и след два часа, надничаше през малкото прозорче, и виждаше Сидхарта, който стоеше в полуздрача на светлината на месечината и звездите, и се връщаше пак от час на час, мълком, поглеждаше в стаичката, виждаше Сидхарта, виждаше неподвижно стоящия, и сърцето му се изпълни с гняв, сърцето му се изпълни с безпокойство, изпълни се с боязън, изпълни се с мъка.
И в последния нощен час, преди да настъпи денят, той се върна пак, влезе в стаичката и видя стоящия момък, който му се стори голям и чужд.
— Сидхарта, — каза той, — какво чакаш?
— Ти знаеш.
— Все така ли ще стоиш и ще чакаш, докато стане ден, обед, вечер?
— Ще стоя и ще чакам.
— Ще се измориш, Сидхарта.
— Ще се изморя.
— Ще заспиш, Сидхарта.
— Няма да заспя.
— Ще умреш, Сидхарта.
— Ще умра.
— И предпочиташ да умреш, но да не послушаш баща си?
— Сидхарта винаги е слушал баща си.
— Тогава ще се откажеш от желанието си.
— Сидхарта ще направи каквото каже баща му.
Първият отблясък на деня нахлу в стаичката. Браминът видя, че коленете на Сидхарта леко треперят, но по лицето му той не съзря трепет, очите му гледаха надалеч. Тогава бащата усети, че Сидхарта вече не е при него и в родината си, че той го е напуснал.
Той докосна рамото на Сидхарта.
— Ти — рече той, — ще отидеш в гората и ще станеш самана. Ако намериш в гората блаженство, ела и го сподели. Ако намериш разочарование, върни се пак, за да принасяме заедно жертви на боговете. А сега иди и целуни майка си и й кажи, че тръгваш. За мен обаче е време да отида при реката и да направя първото си свещено къпане.
Той свали ръката си от рамото на сина си и излезе. Сидхарта се олюля, когато се опита да тръгне, но овладя тялото си, поклони се на баща си и се отправи към майка си, за да стори каквото бе поръчал баща му.