Това бе научил от реката: да чака, да търпи, да се вслушва. Затова седеше и се вслушваше сред прашната улица, вслушваше се в сърцето си как тупти уморено и тъжно, седеше и чакаше един глас. Часове седя така свит и заслушан, не виждаше вече никакви образи, потъваше в празнотата, без да се съпротивлява, без да забележи някакъв път. А когато усещаше да го гори раната, той безгласно изричаше Ом, изпълваше се с Ом. Монасите от градината го забелязаха и понеже седеше свит много часове и прах се стелеше по побелелите му коси, един от тях дойде при него и положи в нозете му два банана. Но старецът не го забеляза.
От това вцепенение го изтръгна една ръка, която докосна рамото му. Веднага позна докосването, нежно и кротко, и се опомни. Изправи се и поздрави Васудева, който бе тръгнал след него. И когато се взря в неговото приветливо лице, в ситните му, изпълнени с усмивка бръчки, във ведрите му очи, той също се усмихна.
Едва сега забеляза двата банана пред себе си, даде единия на лодкаря, а другия изяде сам. Сетне двамата с Васудева поеха мълчешком обратно през гората, върнаха се при своя брод. Никой не спомена за онова, което се бе случило през деня, никой не спомена за бягството на момчето, нито за раната. В колибата Сидхарта легна на одъра си, а когато подир време Васудева дойде при него, за да му предложи чаша с кокосово мляко, намери го заспал.
ОМ
Раната пареше дълго още. Сидхарта трябваше да превозва през реката много пътници, които водеха със себе си някой син или дъщеря, и никой от тези пътници той не гледаше, без да му завиди, без да си помисли: „Хиляди хора притежават това най-съкровено щастие, но защо го нямам и аз? И злодеите, и крадците, и разбойниците имат деца, обичат ги и са обичани от тях, само аз не.“ Така повърхностно, така безразсъдно бе започнал да мисли, толкова бе заприличал на хората деца.
Сега той гледаше на хората другояче, не така мъдро, не така горделиво, затова пък по-сърдечно, с по-голямо внимание, по-съпричастно. Сега, когато превозваше обикновени пътници, хора-деца, търговци, войници, жени, те вече не му изглеждаха далечни, както някога: той ги разбираше и споделяше техния живот, ръководен не от мисли и убеждения, а единствено от подтик и желания, той чувстваше като тях. Макар да бе близо до съвършенството и да страдаше от последната си рана, струваше му се все пак, че тези човеци-деца са негови братя, тяхната суетност, стремежи и недостатъци губеха пред него смешната си същност, той ги разбираше, обичаше ги, струваха му се достойни за уважение. Сляпата обич на някоя майка към детето й, глупавата, сляпа гордост на някой баща, който надценява единственото си синче, слепият необуздан стремеж на младата, суетна жена към скъпи дрънкулки и възхитените мъжки очи. Всички тези увлечения, всички тези детинщини, тези прости, глупави, но неимоверно силни, налагащи се стремежи и страсти, не бяха вече детинщини за Сидхарта. Той виждаше как хората живеят заради тях, виждаше как заради тях вършат трудно обясними неща: пътешестват, воюват, страдат безкрайно, понасят безкрайни мъки, и той можеше да ги обича заради това. Усещаше живота, порива към живот, неразрушимото, виждаше Брахман, във всяка тяхна страст, във всяка тяхна постъпка. Със сляпата си отдаденост, със сляпата си сила и издръжливост тези хора бяха достойни за обич и възхита. Нищо не им липсваше, мъдрецът и знаещият с нищо не ги превъзхождаха, освен с една незначителна дреболия, едно-единствено нищожно нещо: със съзнанието, осъзнатата мисъл за единството на целия живот.
И Сидхарта понякога се съмняваше дали това знание, тази мисъл заслужава да се цени така високо, дали и тя не е само детска приумица на мислещите хора-деца. Във всичко останало хората по света бяха равностойни на мъдреца, дори често го превъзхождаха — така както животните с неотклонното си, безпогрешно вършене на необходимото в някои моменти създават впечатлението, че превъзхождат хората.
Бавно цъфтеше, бавно узряваше в Сидхарта прозрението какво всъщност е мъдростта, каква е целта на дългото й търсене. Тя не беше друго, освен готовността на душата, способността, тайнственото изкуство във всеки миг от живота да се чувства и вдишва мисълта за единството. Бавно разцъфваше това в него, отразяваше се върху старческото и детско лице на Васудева: хармония, познание за вечното съвършенство на света, усмивка, единство.