Но раната все още гореше. Сидхарта си спомняше за своя син, пазеше в сърцето си обичта и нежността си, оставяше се на болката да го разкъсва, вършеше всички безразсъдства на привързаността. Този пламък не можеше да угасне от само себе си.
И един ден, когато раната го пареше по-силно от всякога, Сидхарта прекоси реката, тласкан от копнеж, слезе от лодката и пожела да тръгне към града, за да търси сина си. Реката течеше кротко и тихо, бе по време на месеците, в които не падаха дъждове, но гласът й звучеше странно: тя се смееше! Беше съвсем ясно, че се смее. Реката се смееше светло и ясно, присмиваше се на стария лодкар. Сидхарта се спря, надвеси се над водата, за да чуе още по-добре този смях, и в тихо течащата вода съзря отражението на собственото си лице; в отразения образ имаше нещо забравено, и като напрегна мисълта си, проумя: лицето приличаше на друго едно, което някога бе познавал и от което се бе страхувал. То приличаше на лицето на баща му, на брамина. И си спомни как преди много години, още като младеж, бе принудил баща си да му разреши да отиде при саманите, как се бе сбогувал с него и как никога повече не се върна. Не беше ли баща му страдал за него така, както той сега страдаше за сина си? Не беше ли умрял баща му отдавна, без да зърне своя син? Не трябваше ли и той самият да очаква същата участ? Не беше ли смешно, странно и глупаво това повтаряне, това обикаляне в съдбовния кръг?
Реката се смееше. Да, така беше — всичко, което не беше изстрадано и изпитано до край, отново се връщаше, страдания се повтаряха, едни и същи. Сидхарта отново се качи на лодката и пое обратно към колибата, мислейки за баща си, мислейки за сина си, осмиван от реката, спорещ със себе си, готов да се отчае напълно, и не по малко готов заедно с реката да се изсмее гръмко над себе си и над целия свят. Уви, раната все още не бе се превърнала в цвят, все още сърцето му се противеше на съдбата, все още страданието му не излъчваше радост и победа. Но все пак той изпитваше надежда и когато се върна в колибата, усети неудържимото желание да се изповяда пред Васудева, да разкаже всичко на него, който така добре умееше да слуша. Васудева седеше в колибата и плетеше кошница. Той не тласкаше вече лодката, очите му бяха много отслабнали, пък и не само очите, а и мишците. Непроменени и цъфтящи бяха само приветливата радост и доброжелателност на лицето му.
Сидхарта приседна до стареца и започна тихо да му говори. Разказваше му неща, за които никога до сега не бяха говорили — за някогашното си отиване в града, за парещата рана, за завистта, която изпитва, щом види щастлив баща, за това, че осъзнава, колко глупави са тези желания, за безуспешната си борба с тях. Изповяда всичко, изрече всичко, дори онова, от което се срамуваше. Оголи раната си, разказа и за бягството си през деня, за това как бе преминал като хлапак реката, воден от желанието да отиде в града. Спомена и за присмеха на реката.
Той говори дълго, много дълго, и докато Васудева го слушаше с кротко лице, Сидхарта усети по-силно от всеки друг път вниманието на Васудева, усети как болките и страхът му се разтапят, как една тайна надежда започна да струи в него. Да покаже на такъв слушател раната си бе все едно да я потопи в реката, докато се охлади и слее с нея. Още докато говореше, докато се изповядваше, Сидхарта все повече усещаше, че това вече не беше Васудева, вече не беше човек, който го слуша, че този неподвижен слушател всмуква в себе си неговата изповед така, както дървото — дъжда, че този неподвижен слушател е самата река, самият бог, самата вечност. И когато Сидхарта преставаше да мисли за себе си и за своята рана, вярата за промяната във Васудева го завладяваше и колкото повече я изживяваше и се изпълваше с нея, толкова по-малко странно му изглеждаше това, толкова повече разбираше, че всичко е наред, всичко е естествено, че Васудева отдавна, може би винаги, е бил такъв, само че той не бе забелязал това и той самият вече едва ли се различава от него. Сидхарта усети, че е започнал да вижда стария Васудева така, както народът гледа на боговете, и че това не може да продължи дълго; в сърцето си той започна да се сбогува с Васудева. При това не спираше да говори.
Когато той свърши, Васудева, без да каже нещо, отправи към него приветливия си, отслабнал напоследък поглед, безмълвно го озари с любов и ведрост, с разбиране и знание. Той хвана Сидхарта за ръка и го заведе на пристана, седна там заедно с него и се загледа с усмивка към реката.
— Ти я чу да се смее — каза той. — Но не си чул всичко. Нека се заслушаме отново, ще чуеш още нещо.