Останаха безмълвни. Сладостно се носеше многогласната песен на реката. Сидхарта се взираше в течащата вода и виждаше в нея множество картини: появи се баща му, самотен, потънал в скръб за сина си; появи се самият той, самотен, обвързан с веригите на обичта към далечния си син; появи се синът му, и той беше самотен, момчето се хвърляше жадно по пътя на младежките си желания: всеки бе устремен към целта си, всеки бе завладян от страдания. Реката пееше с гласа на страданието, пееше с копнеж, течеше с копнеж към своята цел, жалостно звучеше гласът й.
— Чуваш ли? — питаше безмълвният поглед на Васудева.
Сидхарта кимна.
— Вслушай се по-добре! — прошепна Васудева.
— Сидхарта се напрегна да се вслуша по-добре. Образът на баща му, собственият му образ и образът на сина му се сляха един с друг, и образът на Камала се появи и изчезна, и образът на Говинда, и други образи; те се преливаха едни в други, сливаха се с реката, както реката се стремяха към своята цел, пълни с копнеж и страдание. Гласът на реката също бе пълен със страдание, с мъка и с непреодоляно желание. Реката се стремеше към целта си. Сидхарта я виждаше да бърза, виждаше реката, която се състоеше от него, от близките му и от всички хора, които някога бе срещнал Виждаше как всички вълни и води бързат и страдат, устремени към целите си, към много цели — към водопада, към езерото, към бързея, към морето, как достигат всички цели, как след всяка цел възниква нова, как водата се превръща в пара, която се издига в небето, става на дъжд и руква от свода, превръща се в извор, в поточе, в река, отново се устремява, на ново потича. Ала копнеещият глас се бе променил. Той продължаваше да звучи пълен със страдания, търсещ, към него се присъединяваха и други гласове, гласове на радост и скръб, добри и лоши, радостни и тъжни, стотици, хиляди гласове.
Сидхарта се вслушваше. Целият се бе превърнал в слух, поглъщаше всеки звук и чувстваше, че бе достигнал най-висшето съвършенство в умението да слуша. Често бе чувал всички тези гласове на реката, но днес те зазвучаха по новому. Вече не можеше да различи множеството гласове, веселите от тъжните, детските от мъжките, те всички се бяха слели в едно, плачът на копнежа и смехът на мъдреца, викът на гнева и стонът на миращия, всичко бе едно, всичко бе сплетено, хилядократно свързано едно с друго. А всички заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички страдания, всички наслади, всичкото добро и зло, всичко това беше едно, то образуваше света Всичко това заедно представляваше реката на съдбините, музиката на живота. И когато Сидхарта се вслушваше внимателно в тази река, в тази хилядогласна песен, когато той не чуваше нито страданието, нито смеха, когато не привързваше душата си към някой отделен глас и не проникваше със своето Аз в него, а възприемаше цялото единство, тогава великата песен на хилядите гласове представляваше една единствена дума: Ом — съвършенството.
„Чуваш ли?“ — отново попита погледът на Васудева. Усмивка озари всичките бръчки на старческото му лице, над което като че цареше някакво сияние, както над всички гласове на реката се извисяваше Ом. Сияеше усмивката му, когато гледаше приятеля си, и върху лицето на Сидхарта, заблестя същата усмивка. Раната му се бе превърнала в цвят, страданието му сияеше, неговото Аз се бе сляло с единството.
В този час Сидхарта престана да се бори със съдбата, престана да страда. На лицето му изгря спокойната яснота на познанието, на което вече не можеше да се противопостави никаква воля, което бе вникнало в съвършенството, което бе в съгласие с реката на съдбите, с течението на живота, изпълнено със страдание, изпълнено със споделена радост, отдадено всецяло на течението, принадлежащо на единството.
Когато Васудева се надигна от мястото си край брега, когато надзърна в очите на Сидхарта и видя в тях да струи спокойната яснота на познанието, той докосна с длан рамото му, по своя внимателен и нежен начин, и му каза:
— Чаках да дойде твоят час, скъпи. И сега, когато той дойде, остави ме да си вървя. Дълго чаках този час, дълго бях лодкарят Васудева. Стига толкова. Казвам сбогом на колибата, сбогом на Сидхарта!
Сидхарта се поклони дълбоко пред онзи, който се сбогуваше с него.
— Знаех това — издума той тихо. — В горите ли ще отидеш?
— Отивам в горите, в единството — каза със сияеща усмивка Васудева.
И си тръгна сияещ. Сидхарта дълго гледа след него. С дълбока радост, с дълбока сериозност гледаше след него. Гледаше го да крачи, изпълнен със спокойствие, виждаше главата му, обкръжена от сияние, и образа му, изпълнен със светлина.