Говинда слушаше мълчаливо.
— Защо ми каза това за камъка? — попита след известно време той.
— Направих го неволно. Или може би исках да кажа, че обичам камъка, реката и всички неща, които виждаме и от които можем да се учим. Аз мога, Говинда, да обичам камъка, дървото, или парче кора. Това са предмети, и предметите могат да се обичат. Думите обаче не мога да обичам. Затова ученията не значат нищо за мен, те нямат твърдост, нямат мекота, нямат цвят, нямат ръбове, нямат мирис, нямат вкус, нямат нищо — те са само думи. Може би тъкмо това ти пречи да намериш покой — многото думи. Защото и спасение, и добродетел, и самсара, и нирвана са единствено думи, Говинда. Не съществува предмет, който да е нирвана, съществува само думата нирвана.
Говинда каза:
— Нирвана не е само дума, приятелю, а е и мисъл.
Сидхарта продължи:
— Може да е мисъл. Трябва да ти призная, скъпи, че не правя голяма разлика между думите и мислите. Честно казано, мислите нямат за мен голямо значение. Предметите имат по-голяма стойност. Тук например, на тази лодка стоеше един човек, моят предшественик и учител, един светец, който в продължение на много години е вярвал само в реката и в нищо друго. Той бе забелязал, че реката му говори, учеше се от нея, тя го възпитаваше и обучаваше, реката му изглеждаше бог, в продължение на много години той не разбра, че всяко подухване на вятъра, всеки облак, всяка птичка, всяка буболечка е също така божествена, знае също толкова и може да обучава не по-зле от почитаната от него река. Но когато този светец тръгна към горите, той знаеше всичко, знаеше повече от мен и теб, без учители, без книги, само защото бе вярвал в реката.
Говинда каза:
— Но дали това, което наричаш предмети, е нещо истинско, нещо веществено? Не са ли те само някаква заблуда, само образ или привидност? Твоят камък, твоето дърво, твоята река — съществуват ли те в действителност?
— И това — отвърна Сидхарта — не ме тревожи много. Нека да бъдат или да не бъдат привидност, и аз тогава трябва да съм привидност, и като такъв — те също са като мен. Тъкмо затова са ми така скъпи и ги чувствам достойни за почитта ми: те са подобни на мен и затова мога да ги обичам. А ето и една мисъл, която ще те разсмее: струва ми се, о, Говинда, че най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го презираш е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя него и себе си, да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с възторг и благоговение.
— Разбирам — каза Говинда. — Но тъкмо това Възвишеният нарече измама. Той повелява доброжелателност, милост, състрадание, търпение, но не и любов; той ни забрани да привързваме сърцето си към всичко земно.
— Зная — каза Сидхарта, и усмивката му заблестя като злато. — Зная, Говинда. Ето че се отзовахме сред дебрите на мненията, сред спора за думи. И не мога да отрека, че думите ми за любовта са в противоречие, в привидно противоречие с думите на Гаутама. Тъкмо затова имам толкова малко вяра в думите, защото зная, че това противоречие е измама. Зная, че съм съгласен с Гаутама. Как да допуснем, че той не е познавал любовта? Той, който прозря цялата тленност и нищета на хората, въпреки това толкова много ги обичаше, че през целия си, изпълнен с мъки живот, не престана да им помага и да ги учи. И у него, у великия учител, предпочитам нещата пред думите, делата и животът му са по-важни от проповедите му, жестът на ръката му е по-ценен от мненията му. Виждам неговото величие не в проповедите и мислите му, а в делата, в живота му.
Двамата старци за дълго се умълчаха. След това Говинда, като се поклони, за да си вземе сбогом, каза:
— Благодаря ти, Сидхарта, че ми откри нещо от твоите мисли. Много от тях са странни и не всички успях да разбера веднага, но както и да е — благодаря ти и ти желая спокойни дни.
Ала в себе си той мислеше: „Този Сидхарта е чудноват човек, странни мисли изрича, чудато звучи учението му. Другояче звучи чистото учение на Възвишения, по-ясно, по-чисто, по-разбираемо, нищо странно, нищо чудато или смешно няма в него. Много по-различни от неговите мисли ми изглеждат ръцете и нозете на Сидхарта, неговите очи, неговото тяло, неговото дишане, неговата усмивка, неговият поздрав, неговата походка. Откакто нашият възвишен Гаутама се пресели в нирвана, не съм срещнал човек, за когото бих могъл да кажа: ето един светец. Единствено за Сидхарта си помислих така. Макар учението му да е странно, макар думите му да звучат чудато, погледът и ръцете му, кожата и косите му, всичко да излъчва такава чистота, такова спокойствие, такава ведрина, благост и светост, каквито от смъртта на нашия възвишен учител не съм срещал у друг човек.“