След това бе дошло видеото. Осеммилиметровите домашни филми бяха умрели безвъзвратно. Конкуренцията. Убийствено ниските оферти от редица нови заводи в Германия, Япония, Корея и Тайван, които бяха измъкнали бизнеса от ръцете му. Отчаяното търсене на нещо, каквото и да било, което може да се изработи от прецизни механични елементи. Осъзнаването на злокобната истина, че механичните уреди са отживелица. Бумът на микрочиповете, оперативната памет, компютърните игри. Хората трупаха огромни печалби от продукти, които той не знаеше как да произвежда. Мълчаливите програми на настолния му компютър трупаха огромни дефицити.
Жена му помръдна до него. Отвори очи и обърна глава вляво и вдясно — най-напред, за да провери колко е часът, а после към мъжа си. Видя вперения му в тавана поглед.
— Не спиш ли? — попита го тихо.
Той не отговори. Тя извърна лице. Казваше се Мерилин. Мерилин Стоун. Беше омъжена за него от доста време. Достатъчно, за да знае. Знаеше. Не беше запозната с подробностите, нямаше истински доказателства, нямаше достъп, но въпреки това знаеше всичко. Как би могла да не знае? Имаше очи, имаше мозък. Бе минало много време, откакто за последен път бе видяла продукт на мъжа й гордо изложен в магазин. Отдавна собственик на киносалони не ги беше канил на вечеря, за да отпразнуват голяма нова поръчка. И отдавна Честър не бе спал спокойно през цялата нощ. Така че тя знаеше.
И й беше все едно. И с пари, и без пари, все някак щяха да се оправят — това бе казала и го мислеше. Богатството беше хубаво нещо, но бедността също можеше да е поносима. Не че някога щяха да бъдат истински бедни както някои хора. Можеха да продадат проклетата къща, да ликвидират цялата жалка бъркотия и пак да живеят по-сносно, отколкото изобщо някога си бе представяла. Все още бяха млади. Е, не съвсем, но не бяха и стари. Здрави. Имаха интереси. Имаха себе си. Струваше си да живееш с човек като Честър. Посивял, но все още стегнат, строен, енергичен. Обичаше го. И знаеше, че си струваше да имаш жена като нея. На четирийсет и нещо, но се чувстваше на двайсет и девет. Все още бе стройна, руса, възбуждаща. Авантюристичен дух. Все още си струваше във всякакъв смисъл на думата. Всичко щеше да се нареди. Мерилин Стоун въздъхна дълбоко и се обърна. Притисна се в дюшека. Заспа в пет и половина сутринта, докато мъжът й продължаваше безмълвно да гледа тавана.
Ричър влезе в терминала за излитане. Въздухът беше застоял. Говореше се предимно на испански. Ричър погледна телевизионния монитор. Както предполагаше, полетът за Ню Йорк беше най-горе в списъка. Първият полет за деня беше на „Делта“ до Ла Гуардия през Атланта след половин час. Вторият беше на „Мексикана“, на юг, а третият беше на „Юнайтед“, също до Ла Гуардия, само че директен, след един час. Ричър тръгна към гишето на „Юнайтед“. Попита за цената на еднопосочен билет, кимна и се отдалечи.
Влезе в тоалетната и застана пред огледалото. Извади пачката пари от джоба си и от най-дребните банкноти, които имаше, събра сумата, която му бяха казали на гишето. След това закопча ризата си догоре и приглади косата си с длан. Върна се на гишето на „Делта“.
Цената на билета беше същата, каквато и при „Юнайтед“. Знаеше, че ще е така. Винаги беше така. Преброи парите в банкноти по един, пет и десет долара. Момичето на гишето ги взе, приглади и подреди по стойности.
— Името ви, сър? — попита то.
— Труман — отговори Ричър. — Като президента.
Момичето го изгледа с недоумение. Вероятно беше родено в чужбина през последните дни на Никсън. Или през първата година на Картър. Беше му все едно. Самият той беше роден в чужбина в началото на мандата на Кенеди. За него Труман също беше далечно минало. Момичето написа името на клавиатурата и отпечата билета. После го сложи в обложка, върху която имаше земно кълбо в червено и синьо, а след това пак го извади.
— Мога да ви дам място веднага.
Ричър кимна. Проблемът с плащането в брой по летищата, особено на Маями Интернешънъл, беше войната срещу наркотиците. Ако бе извадил пред гишето пачката стодоларови банкноти, момичето щеше да натисне таен бутон на пода под масата и да започне да си играе с клавиатурата, докато не дойдат ченгетата. Щяха да видят едър, загорял от слънцето мъж, който размахва пачки пари, и веднага щяха да решат, че е куриер. Работата им беше да следят наркотиците, но също така и парите. Не биха го оставили да ги внесе в банка, нито пък да ги похарчи, без да му създадат проблеми преди това. Предполага се, че при по-големи покупки нормалните граждани използват кредитни карти. Особено когато пътуват. Особено двайсет минути преди полета. Всичко това щеше да доведе до губене на време, разправии и писане — трите неща, които Ричър винаги се стараеше да избягва. Трябваше да изиграе ролята си внимателно. Трябваше да прилича на човек, който не би могъл да се сдобие с кредитна карта, дори и да иска, просто някакъв изпаднал тип, на когото късметът е изневерил. Постигна го със закопчаването на ризата и опипването на дребните банкноти. Изглеждаше смутен, объркан. Така служителите заставаха на негова страна. Самите те бяха зле платени и имаха проблеми с поддържането на кредитните си карти. Когато видеха човек, който е още по-зле от тях, инстинктивната им реакция бе да му съчувстват, а не да го подозират.