Де Уит се усмихна. Горчива, сардонична усмивка, износена и омекотена в краищата след трийсет години редовна употреба.
— Е, приятелю, това със сигурност няма да можете да направите.
— Защо?
— Защото никоя от операциите ни не беше полезна. Всички те бяха загуба на време. И на човешки живот. В края на краищата загубихме войната, нали?
— Секретна ли беше мисията?
Последва пауза. Големият кабинет притихна.
— Защо да е била секретна? — попита Де Уит.
— Качил е на борда само трима души. Това ми изглежда странно. Не е имало нужда да прилага специалните си техники за излитане.
— Не помня — каза Де Уит още веднъж.
Ричър го изгледа безмълвно. Генералът не се смути.
— Как да помня? За това нещо не е ставало дума цели трийсет години, а сега изведнъж искате от мен да помня всички подробности.
— Ставало е дума съвсем наскоро — възрази Ричър. — Задавали са ви всичките тези въпроси преди два месеца. През април тази година.
Де Уит мълчеше.
— Генерал Гарбър се е обаждал във военния архив във връзка с Виктор Хоби — продължи Ричър. — Не е възможно да не ви е потърсил след това. Няма ли да ни кажете това, което сте казали на него?
Де Уит се усмихна.
— Казах му, че не си спомням.
Отново настъпи тишина. Някъде в далечината се чу чаткане на хеликоптер. Приближаваше.
— Няма ли да ни кажете? Заради родителите му? — попита Джоди тихо. — Те все още тъгуват за него. Искат да знаят истината.
Де Уит поклати глава.
— Не мога.
— Не можете или не искате? — попита Ричър.
Де Уит стана бавно и отиде до прозореца. Беше нисък човек. Присви очи заради слънцето и се обърна наляво, за да види кацащия хеликоптер, чийто двигател чуваше.
— Тази информация е секретна — отговори той. — Нямам право да я коментирам и не смятам да го правя. Гарбър ме попита и му отговорих същото. Без коментар. Намекнах му обаче, че трябва да търси по-близо до дома. Вас съветвам абсолютно същото, мистър Ричър. Търсете по-близо до дома.
— По-близо до дома?
Де Уит се обърна с гръб към прозореца.
— Видяхте ли досието на Каплан?
— Помощник-пилотът му?
Де Уит кимна.
— Прочетохте ли доклада за предпоследната му мисия?
Ричър поклати глава.
— Трябвало е да го прочетете — каза генералът. — Сериозен пропуск за човек, който някога е бил майор във военната полиция. Не казвайте обаче на никого, че аз съм ви насочил натам, защото ще отрека, а всички ще повярват на мен, не на вас.
Ричър погледна встрани. Генералът се върна зад бюрото си и седна.
— Възможно ли е Виктор Хоби да е останал жив? — попита Джоди.
Хеликоптерът изгаси двигателя. Настъпи пълна тишина.
— Без коментар — отвърна Де Уит.
— Видели сте как хеликоптерът му се разбива. Възможно ли е някой да е оцелял след нея?
— Видях експлозия под листата на дърветата и това е всичко. Резервоарът му беше пълен повече от половината. Направете си заключение, мисис Гарбър.
— Оцелял ли е?
— Без коментар.
— Защо Каплан официално е обявен за мъртъв, а Хоби не е?
— Без коментар.
Джоди кимна. Замисли се за момент и смени тактиката, точно като адвокат, поставен на тясно от опърничав свидетел.
— Тогава да говорим чисто теоретично. Да приемем, че млад човек, с характера, произхода и възпитанието на Виктор Хоби, е оцелял след инцидент като онзи. Възможно ли е никога след това да не се обади на родителите си?
Де Уит стана отново. Явно се чувстваше неловко.
— Не знам, мисис Гарбър. Не съм психиатър. И както вече ви казах, стремях се да не се сближавам с него прекалено. Струва ми се, че имаше чувство за дълг, но също така беше и студен човек. Общо взето, бих казал, че това е малко вероятно, но не забравяйте, че Виетнам променяше хората. Със сигурност промени мен например. Някога бях любезен човек.
Полицай Сарк беше на четирийсет и четири години, но изглеждаше по-стар. Физиката му бе увредена от бедността през детските му години и поради невежо отношение по-късно. Кожата му беше жълтеникава и бе оплешивял рано. Изглеждаше изпит и жълт, преждевременно остарял. В действителност обаче бе осъзнал какво става и бе започнал да взема мерки. Бе започнал да чете материали за здравословното хранене и спортуването. Беше престанал да яде мазнини, беше започнал да се пече на слънце — съвсем малко, колкото да премахне нездравия цвят, без да се изложи на риск от кожен рак. Ходеше пеша винаги когато беше възможно. Когато се прибираше у дома, слизаше от метрото една спирка по-рано и изминаваше останалото разстояние бързо, така че дишането му да се учести, а пулсът му да се ускори, както бе чел, че трябва да бъде. Когато беше на работа, опитваше се да убеди О’Халинан да оставят служебната кола по-далеч от мястото, където са тръгнали, за да могат да походят пеша.