О’Халинан не се интересуваше от физически упражнения, но беше добродушна и нямаше нищо против да му угажда, особено през слънчевите летни месеци, така че спря колата пред църквата „Тринити“ и двамата тръгнаха към Световния търговски център пеша. Това означаваше около шестстотин метра ходене пеша на слънце, което радваше Сарк, но пък колата им бе останала на място, което с нищо не подсказваше къде са отишли — защото не бяха казали на никого, не бяха оставили и нищо написано.
— Искате ли някой да ви закара до летището?
Ричър изтълкува поканата като знак, че трябва да си тръгват и като опит да смекчи лошото впечатление от собствената си неотзивчивост. Кимна. Военният шевролет щеше да ги закара дотам по-бързо от такси, защото вече беше пред входа и двигателят му работеше.
— Благодаря — каза той.
— Няма защо — отвърна Де Уит.
Генералът набра някакъв номер от телефона на бюрото си и каза:
— Чакай там. Три минути. — Прозвуча като заповед.
Джоди стана и приглади роклята си надолу, после отиде до прозореца и погледна навън. Ричър приближи до стената и разгледа фотографиите. Една от тях беше гланцово копие на известна вестникарска снимка. Хеликоптер се издига над двора на посолството в Сайгон, а отдолу тълпа хора с вдигнати ръце, които сякаш се опитват да го задържат на земята.
— Вие ли пилотирахте този хеликоптер? — попита Ричър.
Де Уит погледна снимката и кимна.
— През седемдесет и пета все още ли бяхте там?
Де Уит кимна още веднъж.
— Пет бойни мандата и известно време към щаба. Мисля, че повече ми допадаха сраженията.
В далечината се чу шум — ниско боботене на мощен хеликоптер, който приближаваше. Ричър застана до Джоди пред прозореца. Над сградите в далечината летеше хеликоптер „Хюи“.
— Ще пътувате с него — каза Де Уит.
— Хеликоптер? — учуди се Джоди.
Де Уит се усмихна.
— А какво очаквате? Това тук е школа за пилоти на хеликоптери в края на краищата. Момчетата идват за това.
Шумът се засили. Започна да се чува чаткането на витлата, както и воят на турбината.
— Сега витлата са по-големи — извика Де Уит. — От нови материали. Вече няма метал. Не знам какво би казал за всичко това Вик.
Хеликоптерът се плъзгаше странично над плаца пред сградата. От шума вибрираха прозорците. След миг машината се спусна на земята.
— Беше ми приятно — изкрещя Де Уит.
Ръкуваха се с него и излязоха. Сержантът зад бюрото им кимна и продължи да се занимава с документите си. Те се спуснаха по стълбите и излязоха вън в горещината, прахоляка и рева на мотора. Помощник-пилотът вече държеше вратата за тях и те се спуснаха към машината приведени. Джоди се усмихваше, а косата й хвърчеше във всички посоки. Помощник-пилотът й протегна ръка и я издърпа вътре. Ричър я последва. Закопчаха предпазните колани и се облегнаха на седалката, а помощник-пилотът затвори вратата и влезе в кабината. Подът се наклони и се залюля, сградите се завъртяха пред прозорците, после се появиха покривите им и тревистата равнина наоколо. Магистралите, които минаваха през нея, приличаха на нарисувани с молив. След това носът леко се наклони, моторът зарева още по-силно и машината се понесе право напред.
В материалите, които бе чел, го наричаха „спортно ходене“. А идеята беше да се стремиш към скорост от шест и половина километра в час. По този начин пулсът и дишането се ускоряваха, което беше най-важната част, но също така се избягваше натоварването и травмирането на глезените и коленете, което бе сериозен риск при обикновеното бягане. Обясненията му се бяха сторили убедителни и той вярваше в тях. Ако го беше направил както трябва, щеше да измине тези шестстотин метра за малко повече от пет минути, но в действителност им бяха нужни близо осем, защото край него крачеше О’Халинан. Тя обичаше да ходи пеша, само че бавно. Не че беше неподвижна, но винаги казваше, че е „създадена за комфорт, а не за скорост“ — като лека кола. За да може изобщо да ходи, Сарк трябваше да има нейното съгласие, така че никога не се оплакваше от бавното й темпо. Смяташе, че това е по-добре от нищо. Все някаква полза имаше.
— Коя сграда? — попита той.
— Южната, струва ми се — отвърна О’Халинан.
Стигнаха до главния вход на южния небостъргач и влязоха във фоайето. Зад преградата стояха двама униформени портиери, но бяха заобиколени от чужденци със сиви костюми, така че Сарк и О’Халинан отидоха до справочника на сградата и провериха сами каквото им е нужно. Компанията беше регистрирана на осемдесет и осмия етаж. Отидоха до експресния асансьор и се качиха, без портиерите изобщо да забележат, че са влезли в сградата.