Подът на асансьора се притисна към стъпалата им и те се понесоха нагоре. След малко намали скоростта си и спря на осемдесет и осмия етаж. Вратата се плъзна встрани, чу се приглушен звънец и те излязоха в обикновен коридор. Таваните бяха ниски, беше тясно. Офисът на Кейман Корпорит Тръст имаше модерна дъбова врата с малко прозорче и месингова дръжка. Сарк отвори вратата и пусна О’Халинан да влезе преди него. Тя бе достатъчно възрастна, за да оцени жеста.
Вътре имаше приемна. Зад висок до гърдите плот седеше набит мъж. Сарк застана в средата на помещението. Окачените по колана му предмети подчертаваха широчината на ханша му, придаваха му властен вид. О’Халинан приближи плота, като обмисляше с какво да започне. Искаше да изкопчи някаква информация, така че реши да премине към фронтална атака — бе виждала, че така постъпват детективите.
— Идваме във връзка с Шерил.
— Трябва да се прибера у дома, предполагам — каза Джоди.
— Не. Ще дойдеш до Хавай с мен.
Отново бяха в студения терминал на Далас, Форт Уърт. Хеликоптерът бе кацнал на едно далечно разклонение на пистата, а оттам ги бе докарал помощник-пилотът с тъмнозелена количка за голф. Бе им показал една врата, на която не пишеше нищо, и след няколко стъпала те се бяха озовали в салона.
— Хавай? Ричър, не мога да дойда с теб до Хавай. Налага се да се върна в Ню Йорк.
— Не можеш да отидеш там сама — възрази той. — В Ню Йорк е опасно, забрави ли? Аз трябва да замина за Хавай, а ти трябва да дойдеш с мен, това е.
— Ричър, не мога — настоя тя. — За утре имам определена среща, знаеш го. Нали ти прие съобщението по телефона?
— Жалко, Джоди. Просто няма да отидеш там сама.
Сутринта, когато напускаха апартамента за новобрачни в Сейнт Луис, нещо се бе случило с него. Вечно будната част на мозъка му, скрита някъде дълбоко зад предните полукълба, бе изкрещяла: Меденият месец свърши, приятел. Животът ти се променя и проблемите тепърва започват. Не му бе обърнал внимание. Сега обаче внимаваше. За първи път през живота си имаше за кого да се тревожи. Това беше удоволствие, но също така и тежест.
— Трябва да се върна, Ричър — каза тя още веднъж. — Не бих могла да ги подведа.
— Обади им се и им кажи, че няма да можеш. Кажи им, че си болна или нещо такова.
— Не мога да го направя. Секретарят ми знае, че не съм болна, нали? Освен това трябва да мисля за кариерата си. Това е важно за мен.
— Няма да се върнеш там сама — каза Ричър.
— Защо изобщо искаш да отидеш до Хавай?
— Защото там е отговорът.
Той отиде до едно билетно гише и взе дебело разписание от малка метална поставка. Отдръпна се леко и го отвори на Д — Далас, Форт Уърт, излитане, после прокара пръст надолу, докато стигна до Х — Хонолулу. После прелисти няколко страници, на заминаващите от Хонолулу, и провери полетите оттам до Ню Йорк. Провери още веднъж, за да е сигурен, и се усмихна.
— Ще успеем — каза й. — Можем да направим и двете. Погледни. Оттук има полет в дванайсет и петнайсет. Продължителността на полета, минус смяната във времето заради западната посока… В Хонолулу ще бъдем в три часа. След това вземаме полета в седем часа за Ню Йорк, като сметнем времето за летене плюс часовата разлика, ще бъдем на летище Кенеди утре по обяд. Твоят човек каза, че срещата ще бъде следобед. Ще успееш.
— Трябва да се подготвя — възрази тя. — Нямам никаква представа за какво става дума.
— Ще имаш два часа. Ти се справяш бързо.
— Това е лудост. За Хавай ни остават само четири часа.
— Не ни трябват повече. Ще се обадя по телефона, за да подготвя всичко.
— Ще бъдем в самолета цяла нощ. Ще се явя на тази среща след безсънна нощ в скапания самолет.
— Ще вземем първа класа — каза той. — Нали Ратър плаща? В първа класа може да се спи. Седалките са достатъчно удобни.
Джоди сви рамене и въздъхна.
— Безумие.
— Дай ми телефона си — каза той.
Джоди извади мобилния си телефон от чантата и му го подаде. Той набра Информация и поиска номера. Набра го и чу как звъни на шест хиляди мили разстояние. Позвъни осем пъти, преди да се обади гласът, който искаше да чуе.
— Обажда се Джак Ричър. Ще бъдете ли в офиса целия ден?
Отговорът беше муден и сънлив, защото в Хонолулу беше много рано, но все пак беше този, който той искаше. Прекъсна линията и върна апарата на Джоди. Тя въздъхна отново, но този път по лицето й се прокрадна и усмивка. След това отиде до билетното гише и с кредитната си карта купи два билета първа класа до Хонолулу и оттам до Ню Йорк. Мъжът на гишето регистрира местата им веднага, леко учуден, че има хора, готови да платят цената на спортна кола на старо, за да прекарат двайсет часа в самолет и четири на земята, в Хонолулу. Подаде им билетите и само двайсет минути след това двамата с Джоди седяха на огромни кожени седалки, на метър и половина един от друг.