В такава ситуация трябваше да се следва определена процедура. Досега не се бе налагало да се прибягва до нея, но тя бе репетирана многократно и изцяло. Набитият мъж зад преградата мръдна небрежно едната си ръка и с показалеца си натисна един бутон, а със средния пръст — друг. Първият заключваше дъбовата врата към коридора. Имаше електромагнитен механизъм, който съвсем безшумно изтласкваше стоманеното езиче на място. След като се активираше, вратата оставаше заключена, докато механизмът не бъде освободен — не можеше да се отвори дори с ключа. Вторият бутон включваше червена мигаща светлина върху интеркома на бюрото на Хоби. Светлината беше ярка, а офисът — винаги тъмен, така че беше невъзможно да не я видиш.
— Кой? — попита набитият.
— Шерил — отговори О’Халинан.
— Съжалявам — отвърна онзи, — но тук не работи никаква Шерил. Тук сме само трима души и всичките сме мъже.
Сложи ръката си над един бутон, под който бе написано ГОВОР, който активираше интеркома.
— Имате ли черен шевролет тахо? — попита О’Халинан.
Онзи кимна.
— Да, имаме такава служебна кола.
— А шевролет събърбан?
— Да, мисля, че имаме и събърбан. За транспортно нарушение ли става дума?
— Става дума за Шерил, която е в болницата — каза О’Халинан.
— Коя? — попита онзи.
Сарк се приближи и застана зад О’Халинан.
— Трябва да поговорим с шефа ви — намеси се той.
— Добре — отвърна набитият. — Ще проверя какво може да се направи. Бихте ли ми казали имената си?
— Полицаи Сарк и О’Халинан, градска полиция, Ню Йорк.
На вратата на кабинета се появи Тони и попита:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Според плана тук се очакваше ченгетата да се обърнат към Тони и дори да направят няколко крачки към него. Точно това и стана. Сарк и О’Халинан обърнаха гръб на набития и тръгнаха към средата на приемната. Набитият зад преградата се протегна надолу и отвори един от шкафовете. Откопча ловната пушка от стойката й и я скри в краката си.
— Идваме заради Шерил — повтори О’Халинан.
— Каква Шерил? — попита Тони.
— Шерил, която е в болница с разбит нос — отговори Сарк. — Със счупени скули и сътресение на мозъка. Шерил, която е излязла от вашата кола пред спешното отделение на „Сейнт Винсънт“.
— А, да — отвърна Тони. — Не разбрахме името й. Не можеше да говори заради раните си.
— А защо се оказа във вашата кола?
— Бяхме отишли до гарата, за да оставим един клиент. Намерихме я на тротоара, безпомощна. Беше слязла от влака от Маунт Киско и се луташе наоколо. Предложихме да я закараме до болницата, защото ни се стори, че тъкмо от това има нужда. Оставихме я в „Сейнт Винсънт“, защото ни беше на път.
— „Белвю“ е по-близо до гарата — отбеляза О’Халинан.
— Не ми харесва трафика там — обясни Тони спокойно. — До „Сейнт Винсънт“ се стига по-лесно.
— Не се ли поинтересувахте какво се е случило с нея? — попита Сарк. — Как е получила раните си?
— Интересувахме се, естествено — отговори Тони. — Питахме я, но тя не можеше да говори. Затова не разбрахме и името й.
О’Халинан продължаваше да стои където беше, озадачена. Сарк направи крачка напред.
— Намери ли сте я на тротоара?
Тони кимна.
— Пред гарата.
— И не можеше да говори?
— Изобщо.
— Тогава как разбрахте, че е слязла от влака от Киско?
Единствената не докрай уточнена част от репетираната процедура бе определянето на момента, в който да изоставят отбраната и да преминат към нападение. Въпросът беше субективен. Вярваха, че когато моментът настъпи, ще го разпознаят. Така и стана. Набитият стана, зареди патрон в цевта на пушката и я насочи над плота.
— Не мърдай — извика той.
В ръката на Тони се появи деветмилиметров пистолет. Сарк и О’Халинан го видяха, после отново се обърнаха към пушката и вдигнаха ръце. Не едва-едва, както е по филмите. Изпънаха ги нагоре, като че животът им зависеше от това дали ще успеят да пипнат тавана над главите си. Набитият излезе пред преградата и заби цевта в гърба на Сарк. Тони направи същото с О’Халинан. Тогава от полумрака в кабинета изникна още един мъж и застана пред вратата.
— Аз съм Хоби Куката — каза той.
Двамата се втренчиха в него. Мълчаха. Погледите им се плъзнаха по обезобразеното лице и надолу, към празния ръкав.