— Ще си намериш ли някаква работа? — попита Джоди.
Той се загледа през овалния илюминатор. На седем мили под самолета се виждаше Южна Калифорния, суха, кафява. Каква работа? Къщата вероятно щеше да му струва десет хиляди долара годишно за данъци, застраховки и поддръжка. И беше отдалечена, така че трябваше да задържи и колата на Ратър. И тя като къщата не му бе струвала нищо, но за да я има, трябваше да плаща много. Застраховки, ремонти, смяна на масла, бензин… Може би още три хилядарки годишно. Храната, дрехите, водата и електричеството не влизаха в сметката. И ако имаше къща, щяха да са му нужни още неща. Стереоуредба например. Песните на Уинона Джъд и много други. Спомни си бюджета на мисис Хоби. Старицата бе изчислила, че за да живеят там, са им нужни толкова пари и нито цент по-малко. Всичко на всичко удоволствието щеше да му струва около трийсет бона годишно, което значеше, че трябва да печели поне петдесет, за да може да плаща данъците и разноските за пътуването всеки ден до мястото, където щеше да ги печели.
— Не знам — повтори той.
— Можеш да правиш много неща.
— Например?
— Умееш доста неща. Ти си отличен следовател. Татко винаги е казвал, че си най-добрият, когото познава.
— Това беше в армията — отвърна той. — Отминал етап.
— Уменията не се забравят, Ричър. Добрите професионалисти винаги са търсени. — В този момент й хрумна нещо и тя вдигна очи нагоре. — Би могъл да поемеш работата на Костело. Непрекъснато се нуждаехме от услугите му и ще ни липсва.
— Чудесно — отвърна Ричър. — Най-напред убиват човека заради мен, после му отмъквам и бизнеса.
— Вината не е твоя — каза тя. — Трябва да помислиш над всичко това.
Ричър отново се загледа надолу към Калифорния и започна да мисли. За стария износен стол на Костело и застаряващото му, живяло в комфорт тяло. За приятния му кабинет и перспективата да прекара остатъка от живота си, като отговаря на обажданията по телефона. За цената на един офис в града, за нуждата да наеме секретарка и да й осигури компютри, телефони и факсове, здравни осигуровки и платени отпуски. И всичко това наред с издръжката на къщата в Гарисън. Трябваше да работи десет месеца в годината, преди да спечели и един долар за себе си.
— Не знам — каза пак. — Не съм сигурен, че искам да мисля за тези неща.
— Ще ти се наложи.
— Може би. Но не непременно сега.
Джоди се усмихна, сякаш го разбра, и двамата отново замълчаха. Самолетът потегли напред и се появи стюардесата с количката за напитки. Джоди поиска още шампанско, а Ричър взе бира. После прелисти бордовото списание. Беше пълно с безлични статии за всевъзможни глупости, които не казваха нищо конкретно. Имаше реклами за финансови услуги и малки, сложни апаратчета, всичките черни и работещи на батерии. Стигна до страниците, посветени на авиокомпанията — самолетите бяха представени с малки цветни картинки. Ричър откри машината, на която летяха, и прочете колко пътници побира, колко километра може да измине с едно зареждане с гориво и каква е мощността на двигателите. Най-накрая, на последната страница, видя кръстословица. Беше голяма и изглеждаше доста трудна. Джоди вече я решаваше.
— Погледни единайсет отвесно — каза му тя.
Погледна.
— Задължения, грижи — прочете той. — Дванайсет букви.
— Отговорности — каза тя.
Мерилин и Честър Стоун се бяха сбутали един до друг на канапето от лявата страна, защото Хоби беше влязъл в банята заедно с двамата полицаи. Набитият мъж с черен костюм седеше на отсрещното канапе, а пушката бе в скута му. До него се бе изтегнал Тони, с крака върху масата. Честър седеше отпуснат, загледан в полумрака. Мерилин беше гладна и изпълнена с ужас. Трепереше от студ. От банята не се чуваше нищо.
— Какво прави там с тях? — прошепна тя.
Тони сви рамене.
— Вероятно си приказват.
— За какво?
— Сигурно ги пита какво им харесва и какво не. Имам предвид физическите мъчения, разбира се. Той обича да го прави.
— Боже мой! Защо?
Тони се усмихна.
— Смята, че е по-демократично да позволи на жертвата сама да определи съдбата си.
Мерилин поклати глава.
— А защо просто не ги отпрати? Бяха взели Шерил за малтретирана съпруга, нищо повече. Не знаеха нищо за него.
— Е, съвсем скоро ще научат — увери я Тони. — Обикновено ги кара да си изберат някое число. Те, разбира се, не знаят дали да изберат малко или голямо, защото нямат представа за какво му е. Повечето се стремят да му угодят и се опитват да отгатнат какво би му харесало.