— Задръж рестото. — Посочи снимката и попита: — Това твоята къща ли е?
Шофьорът кимна.
— В добро състояние ли е? Има ли нужда да се прави нещо по нея?
Онзи поклати глава.
— В много добро.
— Покривът бива ли го?
— Никакви проблеми.
Ричър кимна.
— Само питам.
Слезе от колата и застана до Джоди на асфалта. Таксито се отдалечи в маранята, назад, към пътническия терминал. От океана подухваше лек ветрец. Въздухът беше солен. Джоди махна косата от лицето си и се огледа.
— Къде отиваме?
— В ЦЛИ.
— ЦЛИ? — повтори тя. — Какво е това?
— Централна лаборатория по идентификация. Това е главната лаборатория на военното министерство.
— Защо ни е?
— Ще ти покажа след малко — отговори той и после добави: — Поне се надявам.
Отидоха до пропускателния пункт и застанаха пред прозорчето. Вътре седеше сержант със същата униформа, същата подстрижка и същото подозрително изражение на лицето като онзи от Уолтърс. Остави ги да почакат малко под палещото слънце, после дръпна стъклото. Ричър му даде имената им.
— Искаме да се срещнем с Наш Нюмън — каза той накрая.
Сержантът го погледна изненадано, взе някакъв бележник и обърна назад няколко листа. Прокара пръст по един от редовете, кимна, после взе слушалката и набра номер. Четири цифри. Вътрешен телефон. Съобщи кои са посетителите, изслуша отговора и доби озадачен вид. Закри слушалката с длан и попита:
— На колко години сте, мис?
— На трийсет — отговори Джоди, също озадачена.
— Трийсет — повтори сержантът по телефона, после остави слушалката на мястото й и записа нещо в бележника. Обърна се към тях и каза:
— Ще дойде веднага, така че влезте вътре.
Промушиха се през тясното пространство между стената на постройката и противотежестта на бариерата и зачакаха на нагорещения асфалт, само на метър оттам, откъдето бяха започнали, но сега асфалтът беше на военните, а не на пътното управление на Хавай и тази разлика веднага се изписа по лицето на сержанта. Подозрителността се бе стопила и на нейно място се бе появило откровено любопитство — защо легендарният Наш Нюмън толкова бързаше да приеме тези двама цивилни в базата?
На около шейсет метра имаше ниска бетонна постройка без никакъв прозорец, в единия край на която имаше обикновена врата. Вратата се отвори и навън излезе белокос мъж. Той се обърна, затвори и заключи след себе си, а после с бърза крачка тръгна към пропуска. Беше с тропическа военна униформа, върху която бе облякъл бяла лабораторна престилка, чиито краища се вееха свободно. На реверите му имаше достатъчно метал, за да е видно, че чинът му е висок, и нищо в достолепната му осанка не влизаше в конфликт с това впечатление. Ричър тръгна към него, за да го посрещне, Джоди го последва. Мъжът беше на около петдесет и пет, висок, с хубаво аристократично лице и атлетична лекота в движенията на тялото, което едва сега започваше да се предава на промените на възрастта.
— Генерал Нюмън — заговори Ричър, — това е Джоди Гарбър.
Нюмън погледна Ричър бегло и стисна ръката на Джоди с усмивка.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Джоди.
— Вече се познаваме — отвърна генералът.
— Така ли? — попита тя учудено.
— Само че едва ли си спомняте — продължи той. — Поне бих се изненадал, ако си спомняте. Мисля, че тогава бяхте на три годинки. Филипините. Дворът на баща ви. Помня, че ми донесохте чаша пунш. Дворът беше много голям, чашата също, а вие бяхте едно много малко момиченце. Носехте я с две ръце, с изплезен от напрежение език, а аз ви наблюдавах през цялото време, защото се притеснявах да не я изпуснете.
Джоди се усмихна.
— Прав сте, не си спомням — каза тя. — Била съм на три? Това е било преди ужасно много време.
Нюмън кимна.
— Затова се поинтересувах на колко години изглеждате. Не исках сержантът да ви пита направо, а просто да ми каже мнението си. Човек не бива да пита една дама такива неща, нали? Все пак, питах се, възможно ли е наистина да сте дъщерята на Лион Гарбър?
Стисна леко ръката й и я пусна, после се обърна към Ричър и го тупна леко по рамото.
— Джак Ричър, по дяволите, радвам се, че те виждам.
Ричър стисна ръката на Нюмън и се усмихна.
— Генерал Нюмън ми беше учител — каза той на Джоди. — Някога, преди милион години, преподаваше в щабния колеж. Всичко, което знам по съдебна медицина, съм научил от него.
— И беше доста добър студент — каза Нюмън. — Поне внимаваше, което не може да се каже за повечето от останалите.
— А с какво се занимавате, генерале? — попита го тя.