— Малко съдебна антропология.
— Той е най-добрият в света — отбеляза Ричър.
Нюмън махна с ръка.
— Не знам такива неща.
— Антропология? — учуди се Джоди. — Това не беше ли наука за далечни племена и други подобни? Имам предвид начина им на живот, ритуалите и така нататък?
— Не. С това се занимава друг дял от антропологията. Тази наука обхваща много дисциплини, а моята е съдебна антропология.
— Изучаване на човешки останки с цел откриване на следи — обясни Ричър.
— С две думи, специалист по кокалите — каза Нюмън. — Нещата опират до това в края на краищата.
Тръгнаха по тротоара към ниската постройка с врата отстрани. Тя се отвори и на прага се появи един по-млад мъж. Беше някак безличен, може би на около трийсет, с лейтенантска униформа под бялата престилка. Нюмън кимна в негова посока.
— Това е лейтенант Саймън. Той движи нещата в лабораторията вместо мен. Не бих се справил без него.
Нюмън представи Ричър и Джоди и те се ръкуваха с него. Саймън беше сдържан и мълчалив. Ричър реши, че е типичен лабораторен плъх, който се дразни от това, че нарушават обичайния му ритъм на работа. Нюмън ги въведе в кабинета си, а по-младият кимна и изчезна по някакъв коридор.
— Седнете — каза той. — Да поговорим.
— Значи сте нещо като патоанатом? — попита Джоди.
Нюмън седна зад бюрото си и поклати глава.
— Разликата е в това, че патоанатомите имат медицинска диплома, а ние нямаме. Ние изучаваме антропология, това е. Физическата структура на човешкото тяло, това е нашето поле на дейност. И ние, и те, разбира се, работим с мъртъвци, но, в общи линии, ако трупът е сравнително отскоро, с него се занимава патоанатомът, а ако е останал само скелетът, се занимаваме ние. Така че съм специалист по кокалите.
Джоди кимна.
— Разбира се, това е малко опростено — продължи Нюмън. — Един нов труп също може да предизвика въпроси във връзка с костите. Ако например са отрязани крайниците. Патоанатомът би се обърнал към нас за помощ. Ние изследваме следите от рязането и понякога можем да преценим дали извършителят е бил силен или слаботелесен, какъв инструмент е използвал, дали е бил левичар, или не и други подобни. Така или иначе обаче, в деветдесет и девет процента от случаите се занимавам със скелети. Изсъхнали стари кости. — Усмихна се, сякаш му бе забавно. — Патоанатомите не разбират нищо от изсъхнали стари кости. Ама наистина нищо. Не са наясно с елементарни неща. Понякога се питам на какво, по дяволите, ги учат в медицинските учебни заведения.
Кабинетът беше тих и хладен. Нямаше прозорци — светлината идваше от скрити лампи, на пода имаше килим. Палисандрово бюро, удобни кожени столове за посетители. На нисък рафт бе сложен елегантен часовник, който тиктакаше приглушено и вече показваше три и половина следобед. Само три часа и половина до полета им в обратна посока.
— Дойдохме тук с определена причина — каза Ричър. — Това не е чисто и просто приятелско посещение.
— Достатъчно приятелско е обаче, за да престанем да си говорим на „вие“, нали? А сега ми кажи за какво сте дошли.
Ричър кимна.
— Трябва ми помощ, Наш.
Нюмън го погледна.
— Списъците на изчезналите по време на сражение ли? С това всъщност се занимавам — обясни той на Джоди. — От двайсет години не правя нищо друго.
Джоди кимна.
— Става дума за един конкретен случай — каза тя. — Искаме да проучим как стоят нещата.
Нюмън я погледна замислено. Светлината бе изчезнала от очите му.
— Да, не е трудно да си представя. При нас има осемдесет и девет хиляди сто и двайсет случая, но съм сигурен, че знам кой точно ви интересува.
— Осемдесет и девет хиляди? — повтори Джоди изненадано.
— И още сто и двайсет. Две хиляди и двеста са изчезналите във Виетнам, осем хиляди сто и седемдесет са изчезналите в Корея и седемдесет и осем хиляди седемстотин и петдесет през Втората световна война. Не сме се отказали от нито един от тях и мога да ви уверя, че никога няма да се откажем.
— Защо са толкова много?
Нюмън сви рамене. По лицето му се изписа горчива тъга.
— Това е войната — каза той. — Мощни експлозиви, тактически маневри, самолети… Някои оцеляват, други не. Някои от труповете се прибират, други не. Понякога просто няма какво да се прибере. Ако артилерийски снаряд улучи някого пряко, ще го разпръсне на съставните му молекули. Човекът просто престава да съществува. Може да се появи червеникава мъгла, а може би дори не и това. Избухнал наблизо снаряд разкъсва човешкото тяло на парчета. Дори и тези парчета да са сравнително големи, танковете от едната и другата страна могат да ги доунищожат, и толкова. Повече няма следа.