— Благодаря ти, Наш — каза той. — Запознат си със случая, нали?
— Запознат съм с всички случаи. С този съм запознат много добре след миналия април.
— И е засекретен два пъти?
Нюмън кимна.
— На такова ниво, че дори Лион не е имал достъп?
— Доста високо ниво, нали?
Ричър кимна и се замисли.
— Какво искаше от теб Лион?
— Първо, трябва да си наясно, че той не знаеше нищо. Беше на тъмно.
— Добре — попита Ричър, — какво искаше той от теб?
— Да намерим останките на хеликоптера.
— На четири мили западно от Ан Хе.
Нюмън кимна.
— Почувствах се зле заради Лион. Всъщност нямаше причина да му отказват достъп до тази информация, но не бях в състояние да променя нещата. Съгласих се да открием мястото, защото наистина на него дължа много.
Джоди се наклони напред.
— А защо досега не са го намерили? Доста хора знаят приблизително къде е.
Нюмън сви рамене.
— Ужасно трудно е. Нямате представа. Теренът там, бюрократичните пречки. Не забравяйте, че загубихме войната. Виетнамците диктуват условията. Операцията за издирване на останките на книга се води съвместна, но всъщност те контролират всичко. Нашите хора непрекъснато са подложени на манипулации и унижения. Не ни позволяват дори да носим униформите си, защото според тях видът на американските униформи щял да травматизира селяните. Принуждават ни да наемаме техни хеликоптери, за да се придвижваме, а това се равнява на милиони долари годишно за раздрънкани стари сандъци, които не стават за нищо. Истината е, че купуваме костите на загиналите, а виетнамците определят цената и доставките. Факт е, че за всеки идентифициран труп в момента Съединените щати плащат по три милиона долара и това ме вбесява.
Четири без четири минути. Нюмън въздъхна и се замисли.
— Все пак успяхте да откриете мястото, нали? — попита Ричър.
— По график трябваше да се заемем с него по-нататък.
Знаехме приблизително къде е и имахме представа какво ще намерим там, така че не бързахме особено. За да помогна на Лион обаче заминах за Виетнам и се заех да ускоря нещата. Исках този обект да стане първи в списъка и никак не беше лесно да го постигна. В момента, в който онези разберат, че искаш нещо, стават неотстъпчиви колкото си искат. Нямате представа. Азиатска непроницаемост? Говорете ми за това!
— Но в края на краищата намерихте мястото, нали? — попита Джоди.
— Беше много труден терен — отвърна Нюмън. — Разговаряхме с Де Уит от Уолтърс и той ни помогна да определим района много точно. Невероятно място. Непристъпни планини. Мога да се закълна, че човешки крак не беше стъпвал там, откакто съществува планетата. Кошмарно пътуване. От друга страна обаче, всичко това беше хубаво, защото никой не беше ограбил мястото.
— Ограбил? — учуди се Джоди. — И това ли е ставало?
Нюмън поклати глава.
— Местните отмъкнаха всичко, което има някаква стойност, още преди трийсет години. Вземали са табели с имена, лични карти, каски, сувенири, но преди всичко металите. Предпочитани са били разбитите самолети заради златото и платината.
— Какво злато? — попита Джоди.
— От електронните устройства — обясни Нюмън. — Във фантомите например има благородни метали на стойност близо пет хиляди долара от електронните платки. Местните са отмъквали всичко и са го продавали. И сега, ако отидеш в Банкок и си купиш евтини бижута, вероятно е от електрониката на американските бомбардировачи.
— И какво открихте на мястото? — попита Ричър.
— Всичко беше сравнително добре запазено — отговори Нюмън. — Хеликоптерът беше разбит и ръждясал, но личеше какво е било. Разбира се, труповете отдавна се бяха превърнали в скелети. Дрехите бяха изгнили, но нищо друго не липсваше. Металните табели с имената бяха на местата си. Взехме ги и с хеликоптер ги пренесохме в Ханой, а после с наш самолет и военни почести ги докарахме тук. Току-що се върнахме всъщност. От началото до сега са минали само три месеца и това е едно от най-добрите ни постижения по отношение на времето. Идентификацията също ще бъде само формалност, защото са запазени табелите с имената. Няма работа за специалисти по костите. Всичко е ясно. Само съжалявам, че Лион не доживя да го види с очите си. Щеше да се успокои.
— Труповете тук ли са? — попита Джоди.
Нюмън кимна.
— В съседното помещение.
— Можем ли да ги видим? — попита Ричър.
Нюмън кимна отново.
— Не би трябвало, но се налага.
Генералът стана и посочи вратата с двете си ръце. Излязоха и се разминаха с лейтенант Саймън. Той им кимна.
— Отиваме в лабораторията — каза му Нюмън.