— Добре, сър — отвърна лейтенантът и тръгна към малкия си кабинет, отделен със стъклена преграда. Ричър, Джоди и Нюмън тръгнаха в обратна посока и спряха пред обикновена врата, монтирана в гола, зидана от бетонни блокчета стена. Нюмън извади ключовете от джоба си, отвори и ги покани да влязат със същия жест, с двете ръце. Ричър и Джоди минаха покрай него и се оказаха в лабораторията.
Саймън ги изчака да влязат в лабораторията и да затворят вратата, после вдигна телефонната слушалка, набра 9, за да вземе външна линия, и след това десетцифрен номер в Ню Йорк. На Източното крайбрежие вече беше късно, така че се наложи да изчака цели осем позвънявания, преди да му отговорят. Най-накрая вдигнаха слушалката.
— Ричър е тук — прошепна Саймън. — В момента. С една жена. Сега разглеждат лабораторията.
Гласът на Хоби беше нисък, овладян.
— Коя е жената?
— Джоди Гарбър. Дъщерята на генерал Гарбър.
— По мъж мисис Джейкъб.
— Какво да направя?
Линията утихна за момент. Чуваше се само шумът на далечния сателит.
— Можеш да ги закараш до летището. Жената има среща тук утре следобед, така че сигурно ще опитат да вземат полета в седем. Просто се постарай да не изпуснат самолета.
— Добре — каза Саймън и Хоби прекъсна линията.
Лабораторията беше широко, ниско помещение, може би дванайсет на двайсет метра. Нямаше прозорци. Светлината идваше от луминесцентни тръби на тавана. Чуваше се леко свистене на климатична инсталация, но въпреки това въздухът миришеше на дезинфектанти и едновременно с това на пръст. В дъното се виждаха множество рафтове, върху които бяха подредени картонени кутии с изписани в черно номера. Може би бяха стотици.
— Неидентифицираните — каза Ричър.
Нюмън кимна.
— Никога няма да се откажем от тях — каза той тихо.
Между тях и рафтовете се простираше самата лаборатория. Подът бе покрит с плочки, излъскани до блясък. Върху тях, подравнени в редици, бяха сложени двайсет дървени маси. Бяха високи до кръста, малко по-малки от войнишки креват, а плотовете им също бяха от излъскани плочки. Приличаха на по-здрава разновидност на масите, които използват бояджиите за лепене на тапети. На шест от масите нямаше нищо. Върху други седем, през една, бяха сложени капаци на алуминиеви ковчези, а върху останалите седем — самите ковчези. Ричър сведе глава при вида им.
— Ужасно — прошепна Джоди.
Беше застана с ръце отзад, с наведена глава, сякаш беше на погребение. Ричър се приближи до нея и стисна ръката й.
— Благодаря ви — каза Нюмън. — Харесва ми, когато хората оказват нужната почит.
— А как иначе? — попита Джоди шепнешком. Гледаше ковчезите с насълзени очи.
— Е, Ричър, какво виждаш тук? — попита генералът.
Погледът на Ричър опипваше осветеното помещение. Беше твърде стъписан, за да помръдне.
— Виждам седем ковчега — отговори той тихо. — А очаквах да видя осем. На онзи хеликоптер е имало осем души.
Петима души екипаж и тримата, които са взели. Това е записано в доклада на Де Уит. Пет и три прави осем.
— А осем минус един прави седем — добави Нюмън.
— Претърсихте ли добре мястото?
Генералът поклати глава.
— Не.
— Защо не?
— Ще трябва да намериш отговора сам.
Ричър се овладя и пристъпи напред.
— Може ли да погледна?
— Разбира се. Кажи ми какво виждаш. Така ще разберем какво си запомнил и какво си забравил.
Ричър застана в долния край на първия ковчег и надникна. Вътре имаше по-малък, груб дървен сандък.
— Виетнамците ни принуждават да ги използваме — обясни Нюмън. — Продават ни ги и ни принуждават да ги използваме. Сложихме ги в нашите едва на летището в Ханой. Дървеният сандък нямаше капак — всъщност бе нещо като плитък поднос. Върху дъното бяха сложени кости, които някой бе подредил горе-долу в анатомичния им порядък. Най-горе имаше череп, пожълтял и гротескно озъбен. Виждаше се златен зъб. Празните очни ябълки гледаха изцъклено. По-надолу бяха плешките и ребрата, отстрани бяха сложени ръцете. Около шийните прешлени се виждаше метална верижка, която се губеше под едната плешка.
— Може ли? — попита Ричър.
Нюмън кимна.
— Моля.
Ричър се поколеба за момент, после протегна ръка, закачи верижката за пръста си и я изтегли. Костите се раздвижиха и изтрополяха, защото табелата с името се закачи в тях. Извади я и я изтри с палец, за да прочете надписа.
— Каплан — каза той. — Помощник-пилотът.
— Как е умрял? — попита Нюмън.
Ричър върна табелата в ковчега и се вгледа в костите, за да открие някакви признаци. Черепът беше здрав. По ръцете, гърдите и краката нямаше увреждания. Гръбнакът обаче беше счупен. Няколко от ребрата също бяха счупени отзад, осем от двете страни, броено от долу на горе.