— От удара, когато хеликоптерът се е блъснал в земята. Понесъл е силен удар в долната част на гърба, което е довело до вътрешни кръвоизливи и разкъсвания. Може би е умрял за минута.
— Да, но е бил закопчан за седалката с предпазния колан — възрази Нюмън. — Как тогава ударът е дошъл отзад?
Ричър се вгледа пак. Чувстваше се както преди години в класната стая, когато се бе притеснявал да не се изложи пред великия Наш Нюмън. Протегна ръка, докосна костите. Нямаше как да не е прав — просто не можеше да има друго обяснение.
— Хеликоптерът се е завъртял — каза той. — Паднал е полегато и дърветата са го завъртели. Опашката вероятно се е откъснала от кабината и кабината се е ударила в земята със задната част.
Нюмън кимна.
— Отлично. Точно това заварихме там. Вместо коланът да го спаси, седалката го е убила.
Ричър се премести при следващия ковчег. И там видя същия дъсчен поднос, същите пожълтели кости. Същият зловещо озъбен череп. Вратът под него беше счупен. Измъкна металната табела и я прочете.
— Тардели.
— Десният картечар — каза Нюмън.
Скелетът на Тардели беше сериозно пострадал. Картечарите стоят пред вратите, буквално необезопасени с нищо, пред картечници, които висят от тавана на специални еластични въжета. При падането на хеликоптера Тардели бе излетял от кабината.
— Счупени шийни прешлени — отбеляза Ричър. — Смазан гръден кош. — Обърна ужасния жълт череп наопаки. Беше счупен като яйце. — Също и черепна травма. Вероятно е умрял мигновено. Не ми се ще да мисля точно коя рана го е убила.
— И на мен — кимна Нюмън. — Бил е деветнайсетгодишен.
Замълчаха. Усещаха миризмата на пръст.
— Погледни следващия — подкани го генералът.
Следващият беше по-различен. Имаше една-единствена голяма рана на гърдите. Табелата с името беше оплетена сред парченца счупени кости и Ричър трябваше да се наведе, за да я прочете.
— Бамфорд.
— Командир на екипажа — отбеляза Нюмън. — Седял е на седалката с лице назад, срещу тримата, които са взели на борда.
Черепът на Бамфорд се зъбеше насреща му. Скелетът отдолу беше доста добре запазен, ако не се брои раната на гърдите — приличаше на хоризонтална ивица, широка около два-три сантиметра. Няколко ребра бяха счупени и три прешлена от гръбнака също бяха избити от местата им.
— Е, какво мислиш? — попита Нюмън.
Ричър протегна ръка в ковчега и провери големината на раната. Беше по-тясна от три пръста, по-близо до два. Тясна, хоризонтална.
— Ударило го е нещо дълго и тясно — отбеляза Ричър. — Остро, но не съвсем. Сърцето му е спряло мигновено. Да не би да е част от витлото?
Нюмън кимна.
— Много добре. Изглежда, витлото се е пречупило в клоните на дърветата и едно от парчетата е влетяло в кабината. Ударило го е по гърдите и, както казваш, сърцето му е спряло моментално.
Костите в следващия ковчег бяха съвсем различни. Някои от тях бяха жълти, като тези в останалите, но повечето бяха бели, крехки и разядени. Табелата с името беше изкривена и почерняла. Ричър я вдигна срещу светлината, за да вижда релефните букви и прочете: Соупър.
— Левият картечар — поясни Нюмън.
— Имало е огън — отбеляза Ричър.
— По какво съдиш? — попита Нюмън като истински преподавател.
— Табелата е горяла.
— И?
— Костите са калцинирани. Поне повечето.
— Калцинирани? — повтори Нюмън.
Ричър кимна и си спомни учебниците отпреди петнайсет години.
— Органичните компоненти са изгорели и са останали само неорганичните. След изгаряне костите се смаляват, стават по-бели и чупливи.
— Точно така — кимна генералът.
— Това е експлозията, която е видял Де Уит. Резервоарът с гориво.
— Типично за такава експлозия — отбеляза Нюмън. — Това не е следствие на бавен огън. Експлодиращото гориво се разпръсква хаотично и изгаря бързо. Това обяснява неравномерното изгаряне. Изглежда, горящата течност е заляла долната част на тялото на Соупър, без да засегне горната.
Думите му отекнаха в притихналата лаборатория — тримата се мъчеха да си представят ужаса.
Ревящият двигател, вражеските куршуми, дупчещи обшивката, внезапната загуба на мощност, бликащото гориво, огънят, ударът в дърветата, откъртеното витло, размазаните човешки тела на място, където човешки крак не е стъпвал, откакто съществува планетата. Празните очни ябълки на Соупър тъмнееха в светлината на лампите и ги караха да си представят.
— Погледни следващия — каза Нюмън.
В следващия ковчег бяха останките на човек на име Алън. Нямаше обгаряния — само жълти кости и блестяща табела с името му. Равни бели зъби. Здрав, висок, правилен череп, продукт на качествената храна и отглеждането на децата през петдесетте години в Америка. Целият му гръб бе на пихтия.