— Алън е един от тези, които са качили на машината — каза Нюмън.
Ричър кимна тъжно. В следващия ковчег също имаше обгорял скелет. Името му беше Забрински. Малки, калцинирани кости.
— Може да е бил едър — отбеляза Нюмън. — От изгарянето костите понякога се свиват наполовина, така че със сигурност не е бил джудже.
Ричър кимна и докосна костите. Бяха леки и чупливи. Като люспи.
— Наранявания? — попита Нюмън.
Ричър се вгледа пак, но не откри нищо.
— Умрял е от огъня — каза той след малко.
— Да, боя се, че си прав.
— Ужасно! — прошепна Джоди.
В последния, седмия ковчег, бяха останките на човек на име Гънстън. Бяха зловещи. В началото Ричър помисли, че няма череп, но после видя, че е на дъното на дървения ковчег, пръснат на многобройни дребни парченца. Повечето бяха не по-големи от нокът.
— Какво мислиш? — попита го генералът.
— Не искам да мисля — прошепна той. — Приключих с мисленето.
Нюмън кимна съчувствено.
— Парче от витлото го е ударило по главата. Един от тримата, които са взели от мястото. Седял е срещу Бамфорд.
— Пет и още трима — каза Джоди тихо. — В екипажа са били Хоби и Каплан, пилот и помощник-пилот, Бамфорд, командир на екипажа, Соупър и Тардели, картечарите. Отдолу са взели Алън, Забрински и Гънстън.
Нюмън кимна.
— Това пише в документите.
— Тогава къде е Хоби? — попита Ричър.
— Пропускаш нещо — отбеляза Нюмън. — Слабо представяне за човек, който някога беше добър в тези неща.
Ричър го погледна. Де Уит беше казал нещо подобно. И бе казал още, че трябва да търси по-близо до дома.
— Били са военни полицаи, нали? — попита той.
Нюмън се усмихна.
— Кои?
— Двама от тях — отговори Ричър. — Двама измежду Алън, Забрински и Гънстън. Двамата са арестували третия. Мисията е била специална. Предния ден Каплан е оставил там двамата полицаи. Предпоследната му мисия, за която не прочетох. Летял е сам. На другия ден са се върнали да ги вземат заедно с този, когото са арестували.
Нюмън кимна.
— Точно така.
— Кои са полицаите?
— Пит Забрински и Джо Гънстън. Карл Алън е арестантът.
Ричър кимна.
— Какво е направил?
— Подробностите са секретни — отвърна Нюмън. — Ти какво предполагаш?
— При такъв арест? След като са изпратили специален хеликоптер? Трябва да е убил някой офицер — отговори Ричър.
— Да убие офицер? — учуди се Джоди.
— Случвало се е от време на време. Някой откачен лейтенант, може би новопристигнал, който се натяга и непрекъснато вкарва хората си в опасни ситуации. На войниците това може и да не се хареса. Може да решат, че прекалено много се натяга, за да получи медал, и че предпочитат да запазят задниците си цели. Когато изкомандва да атакуват, някой го застрелва в гръб или хвърля граната, което е най-ефективно, защото не се иска прицелване и по-лесно се прикрива.
— Това ли е било наистина? — попита Джоди.
— Подробностите са секретни — отговори Нюмън. — Във всеки случай обаче наистина е имало убийство на офицер. Алън не е бил цвете за мирисане и това е край на една дълга и зловеща кариера.
Джоди кимна.
— А защо изобщо всичко това е секретно? — попита тя. — Каквото и да е направил, умрял е преди трийсет години, нали? Справедливостта е възтържествувала.
Ричър се върна при ковчега на Алън и се втренчи вътре.
— Внимание — каза той, — независимо кой е бил офицерът натегач, на семейството на този човек е казано, че той е умрял като герой, в битка с врага. Ако някой някога разкрие истината, ще избухне скандал, а военното министерство не обича скандалите.
— Точно така — каза Нюмън.
— А къде е Хоби? — попита Ричър.
— Все още пропускаш нещо — каза генералът. — Но да караме поред, нали?
— Къде е то? — попита Ричър. — Къде е?
— В костите — отвърна Нюмън.
Часовникът на стената в лабораторията показваше пет и половина. Оставаше им малко повече от час. Ричър пое дъх и отново тръгна покрай ковчезите, този път в обратен ред — Гънстън, Забрински, Алън, Соупър, Бамфорд, Тардели, Каплан. Шест озъбени черепа и един безглав скелет. Огледа ги още веднъж. Часовникът тиктакаше безмилостно. Спираше пред всеки ковчег, опираше се на алуминиевата стена, взираше се и мислеше. Започваше отгоре — черепа, ребрата, ръцете, таза, краката, стъпалата, опипваше деликатно костите, оглеждаше ги отблизо. Шест без петнайсет. Без десет. Джоди го наблюдаваше тревожно. Ричър отново тръгна покрай ковчезите, като пак започна с Гънстън, военния полицай. След това спря при Забрински, колегата му. При Алън, престъпника. При Соупър, картечаря, при Бамфорд, командира на екипажа. Видя каквото трябваше в ковчега на Бамфорд. Затвори очи. Беше очевидно. Беше толкова очевидно, сякаш беше изписано с фосфоресцираща боя, осветена с прожектор. Беше прав. Бе го открил. Шест часа вечерта, Хавай.