— Но не е — каза Нюмън.
— Да, но не е изключено, нали? Може да е умрял по-късно. Там, в джунглата, някъде другаде, може би далеч, докато се е криел. Болести, глад? Може би вече са намерили скелета му. Ще провериш ли медицинските му картони? Като услуга за мен?
— Ричър, трябва да тръгваме — настоя Джоди.
— Ще го направиш ли? — попита Ричър още веднъж.
— Не мога — отговори генералът. — За бога, всичко това е секретно, не разбираш ли? Не трябваше да ви казвам каквото и да било. А и сега не мога да добавя още едно име към списъка на изчезналите. Министерството няма да позволи. Нашата работа е да съкращаваме списъка, не да го увеличаваме.
— Не можеш ли да го направиш неофициално? Можеш, нали? Ти си шефът тук, Наш, моля те! Заради мен.
Нюмън поклати глава.
— Казах ти, хващаш се за сламка.
— Наш, моля те.
Нюмън се замисли. Въздъхна.
— Добре, дявол да го вземе. Щом настояваш, мисля, че ще го направя.
— Кога? — попита Ричър.
Нюмън сви рамене.
— Още утре сутринта.
— Ще ми се обадиш веднага щом свършиш, нали?
— Разбира се, но си губиш времето. Номерът ти?
— Ще ти дам мобилния си — каза Джоди и му продиктува номера. Нюмън го записа върху маншета на бялата си престилка.
— Благодаря ти, Наш — каза Ричър. — Оценявам това, което правиш.
— Губене на време — повтори генералът.
— Трябва да тръгваме — подкани Джоди.
Ричър кимна неопределено и тримата тръгнаха към вратата. Лейтенант Саймън ги очакваше от другата й страна с предложението да ги закара до пътническия терминал.
15
Въпреки първата класа полетът на изток, към Ню Йорк, беше неприятен. Летяха със същия самолет, с който бяха дошли. Бе почистен и ароматизиран, проверен и зареден с гориво, екипажът бе нов. Ричър и Джоди седяха на същите места, които бяха напуснали само преди четири часа. Ричър отново беше до прозореца, но сега се чувстваше различно. Седалката не бе станала по-тясна, бе все така мека и комфортна с разкошната си кожена тапицерия, но сега седенето на нея не беше удоволствие.
Светлините бяха намалени, за да напомнят за нощ. Бяха излетели срещу един фантастичен тропически залез, който се спускаше над островите, после бяха направили завой и се бяха насочили към тъмнината. Шумът на двигателите се бе превърнал в едва чуто съскане. Стюардесите бяха спокойни и дискретни. В кабината на първа класа имаше само още един пътник. Беше два реда пред тях, от другата страна на прохода по средата. Висок, слаб човек, с риза от тънък плат на светли райета. Бе опрял дясната си ръка върху подлакътника, а дланта му висеше надолу отпусната и неподвижна. Беше затворил очи.
— Колко е висок според теб? — попита Джоди.
Ричър се наклони и погледна.
— Може би към един и осемдесет.
— Колкото Виктор Хоби — каза тя. — Помниш ли досието му?
Ричър кимна. Погледна по диагонал към бялата ръка — човекът беше слаб и в полумрака ясно се забелязваше издутата кост на китката му. Издължен мускул, покрита с лунички кожа, светли косми. Лъчевата кост се очертаваше ясно. Хоби беше оставил десетина сантиметра от своята там, в разбития хеликоптер. Ричър измери разстоянието с очи — десет сантиметра се падаха по средата между китката и лакътя.
— Останала му е половината, нали? — попита Джоди.
— Малко по-малко — отговори Ричър. — Наложило се е да подравнят счупените кости. Ако е оцелял.
Мъжът пред тях дръпна ръката си, сякаш почувства, че говорят за нея.
— Оцелял е — каза Джоди. — В Ню Йорк е и се крие.
Ричър се наклони на другата страна и опря чело в хладната пластмаса на илюминатора.
— Бях готов да се закълна, че не е.
Очите му бяха отворени, но навън нямаше какво да се види — тъмно нощно небе над тъмния нощен океан седем мили надолу.
— Защо толкова те притеснява това? — попита го тя.
— По много причини — отвърна той.
— Например?
Ричър сви рамене.
— Ами… всичко. Прилича ми на голяма, спускаща се надолу спирала. Това беше професионално предизвикателство. Интуицията ми подсказваше едно, а сега се оказва, че може би съм сгрешил.
Джоди сложи длан върху китката му.
— Всеки греши. Това не е краят на света.
Ричър поклати глава.
— Понякога не е, но понякога е. Зависи от ситуацията, нали? Ако някой ме попита кой ще спечели купата по бейзбол и не позная, това е без значение. Откъде бих могъл да зная подобно нещо? Ако обаче съм спортен коментатор, който би трябвало да има точна преценка? Или професионален комарджия, който се изхранва със залози? Ако бейзболът е всичко в живота ми? Тогава, ако се проваля, значи наистина идва краят на света. Поне за мен.