— Почти свърши — каза тя напевно.
Честър я погледна учудено и стана, след това взе ризата от ръцете й и я облече през главата си, като пуловер. Мерилин застана пред него, изправи яката и му завърза вратовръзката.
— Благодаря — каза Честър.
Мерилин му помогна да облече костюма, после застана пред него и оправи реверите му.
— Косата ти — каза тя.
Честър отиде пред огледалото и се видя такъв, какъвто беше в предишния си живот. Приглади косата си с длан и в този момент вратата се отвори и влезе Тони. Държеше писалката „Монблан“.
— Днес ще ти позволим да я ползваш, за да подпишеш прехвърлянето на акциите.
Честър кимна, взе писалката и я мушна в джоба си.
— И това — добави Тони. — Важно е да се представим както трябва пред всичките тези адвокати, нали? — Подаде му платинения ролекс.
Честър го взе и го закопча на китката си. Тони излезе и затвори вратата. Мерилин застана пред огледалото и опита да оправи косата си с ръце. Прибра я зад ушите си и присви устни, сякаш си слагаше червило, каквото нямаше. Направи го инстинктивно. Пристъпи към средата на банята и приглади роклята по бедрата си.
— Готов ли си? — попита тя.
Честър сви рамене.
— За какво? Ти готова ли си?
— Аз съм готова — отговори Мерилин.
Шофьорът на „Спенсър, Гътман, Рикър и Талбът“ беше съпруг на една от секретарките с най-дълъг стаж във фирмата. Преди това беше чиновник някъде, но не беше успял да оцелее след сливането на фирмата си с по-алчен конкурент. Останал без работа на петдесет и девет, без никаква сериозна квалификация и перспективи, той бе вложил парите от еднократната помощ при уволнението в един линкълн на старо, а жена му бе написала предложение, според което излизаше, че за фирмата ще е по-евтино, ако го назначи като шофьор на цял работен ден, вместо да плаща за таксита и автомобили под наем. Съдружниците се бяха престорили, че не забелязват грешките в изчисленията й, и го бяха назначили колкото за собствено удобство, толкова и за да направят добро. И така, когато Джоди слезе с асансьора в гаража, шофьорът я чакаше в колата, а двигателят работеше. Тя се наведе към предното стъкло и той го отвори.
— Нали знаеш къде отиваме?
Той кимна и потупа с длан бележника до него, на предната седалка.
— Готов съм — отговори.
Тя се качи отзад. По природа беше демократична натура и би предпочела да се вози на предната седалка до него, но той настояваше пътниците да сядат отзад. Така му се струваше по-официално. Беше чувствителен възрастен човек и бе доловил, че в назначаването му има доза благотворителност. Смяташе, че ако се държи на положение, ще го възприемат по-добре. Винаги беше с тъмен костюм и шофьорска фуражка, която бе купил някъде из Бруклин.
Когато се увери, че Джоди се е настанила, той включи на скорост и подкара колата нагоре по рампата към улицата. Изходът беше отзад, така че най-напред излезе на Бродуей и след няколко ловки маневри успя се престрои, за да свие по Тринити Стрийт. После сви още веднъж и приближи Световния търговски център от юг. Покрай църквата „Тринити“ имаше задръстване, защото две от платната за движение бяха запушени от полицейски паяк, спрял до обикновена полицейска кола. Около нея се въртяха ченгета и надничаха през прозорците, сякаш нещо им убягваше. Мина покрай паяка и ускори, а след малко спря пред входа на небостъргача и се загледа напред, сякаш виждаше високата сграда. Не изгаси двигателя.
— Ще ви чакам тук — каза той.
Джоди слезе от колата и спря за миг на тротоара. Площадът беше широк и пълен с хора — беше два без две минути и служителите от околните офиси се прибираха от обяд. Трябваше да се появи на обществено място, без Ричър да я наблюдава за първи път, откакто бе започнала тази лудост. Тя се озърна и се присъедини към група забързани хора, които се бяха насочили към входа на южния небостъргач.
В папката беше записано, че офисът е на осемдесет и осмия етаж. Нареди се на опашката за експресния асансьор зад някакъв немного висок мъж в черен костюм, който не му беше по мярка. Носеше евтино куфарче, покрито с кафява пластмаса, щампована така, че да прилича на крокодилска кожа. Джоди влезе в асансьора след него. Кабината беше пълна и хората казваха за кой етаж са на жената, която беше най-близо до бутоните. Мъжът с лошия костюм каза „осемдесет и осем“ и Джоди си замълча.
Кабината спираше на повечето етажи от зоната си и хората постепенно намаляха. Изкачваха се бавно. Кабината спря на осемдесет и осмия етаж точно в два. Джоди излезе. Мъжът с лошия костюм слезе след нея. Попаднаха в пуст коридор. Еднакви затворени врати, водещи към офиси. Джоди тръгна в едната посока, мъжът тръгна в другата. И двамата гледаха табелките до вратите, за да открият тази, която им бе нужна. Срещнаха се отново пред една табела, на която пишеше „Кейман Корпорит Тръст“. В горния край на вратата имаше малко прозорче от армирано стъкло. Джоди надникна през него, а мъжът протегна ръка покрай нея и отвори вратата.