Хоби кимна на типа с пушката и двамата размениха местата си — Хоби се заразхожда нервно из кабинета, а онзи седна зад бюрото и започна лениво да се върти на стола вляво и вдясно с насочено напред оръжие. Хоби погледна часовника си. Броеше минутите. Слънцето се придвижваше на югозапад и хвърляше коси лъчи през пролуките между щорите. Джоди чуваше неравномерното дишане на другите двама край нея и чувстваше леките вибрации на сградата, които се предаваха през повърхността на масата в пръстите на ръцете й.
Хоби бе определил десет минути за отиване и връщане, но минаха най-малко двайсет, а все още ги нямаше. Започваше да нервничи, гледаше часовника си всяка минута. След малко излезе в приемната, а онзи с пушката го последва до вратата на кабинета. Държеше оръжието насочено към кабинета, но гледаше в другата посока.
— Смята ли да ни пусне? — попита Къри шепнешком.
Джоди поклати глава и леко се надигна, за да освободи напрежението от ръцете и раменете си.
— Не знам — прошепна в отговор.
Мерилин вдигна поглед и поклати глава.
— Уби двама полицаи — каза тя шепнешком. — Ние бяхме свидетели.
— Престанете да говорите — извика онзи край вратата.
В този момент се чу бученето на асансьора, след няколко секунди вратата се отвори и от приемната долетя гласът на Тони. Хоби също каза нещо в отговор с явно облекчение и влезе в кабинета. Носеше бял пакет и се усмихваше с подвижната част на лицето си. Мушна го под дясната си мишница, отвори го в движение и Джоди видя още сертификати. Той заобиколи бюрото и ги стовари върху другите. Стоун влезе след Тони, сякаш бяха забравили за него. Не отделяше поглед от това, което беше останало от труда на две поколения негови предшественици — купчина хартия, небрежно захвърлена върху издраскания плот. Мерилин се оттласна назад и изправи горната част от тялото си, защото раменете й вече не издържаха.
— Добре — каза тя. — Получи каквото искаше. Сега можеш да ни пуснеш да си вървим.
Хоби се усмихна.
— Мерилин, що за приказки? Да не би да си изгуби ума?
Тони се засмя. Джоди го погледна, после се обърна към Хоби. Даде си сметка, че са пред края на нещо, към което са се стремили дълго време. Целта вече беше съвсем близо. Смехът на Тони бе освобождаване от напрежение, трупано с дни.
— Ричър все още е някъде наоколо — каза тя, сякаш правеше следващия ход в шахматна партия.
Хоби се усмихна, докосна с куката обгорялата част на челото си, разтри я леко и кимна.
— Ричър — каза той. — Да, последното камъче от мозайката. Не бива да го забравяме, нали? Все още е някъде наоколо. А къде точно?
Джоди се поколеба.
— Не знам къде точно — отговори тя и изведнъж вдигна непокорно глава. — Знам само, че е тук, в града, и ще те открие.
Хоби се втренчи в очите й. На лицето му се изписа презрение.
— Смяташ, че това е заплаха? — Изсумтя подигравателно. — Истината е, че искам да ме открие. Защото разполага с нещо, от което се нуждая. Нещо жизненоважно за мен. Така че ще ми помогнеш да го открия аз. Ще му се обадиш и ще го поканиш да дойде при нас.
Джоди замълча за момент.
— Не знам къде е — каза тя след това.
— Опитай в апартамента си. Знаем, че е отседнал при теб. Вероятно и в момента е там. Слязохте от самолета в дванайсет без десет, нали?
Тя го изгледа втренчено. Хоби кимна с насмешка.
— Проверяваме тези неща. Притежаваме едно момче на име Саймън, с което, сигурен съм, се познавате. Саймън ви беше качил на полета от седем часа, ние се обадихме на летище Кенеди и научихме, че сте кацнали точно в дванайсет без десет. Според нашето момче Джак Ричър е бил много разтревожен в Хавай, така че по всяка вероятност все още се тревожи. И е уморен. Като теб. Изглеждаш уморена, знаеш ли? Приятелят ти Джак Ричър обаче сигурно е в леглото у вас и си отспива, докато ти се забавляваш заедно с нас. Е, обади му се и му кажи да дойде тук, при теб.
Джоди сведе очи към масата. Мълчеше.
— Обади му се — повтори Хоби. — Така ще можеш да го видиш още веднъж, преди да умреш.
Джоди продължаваше да мълчи и да гледа надолу, към стъклото. Беше изпоцапано от отпечатъците на пръстите й. Искаше й се да му се обади. Искаше й се да го види. Чувстваше се така, както се бе чувствала милион пъти през последните петнайсет години. Искаше да го види. Ленивата му, леко крива усмивка. Разрошената му коса. Дългите му ръце, които му придаваха някаква елегантна грациозност, като на хрътка, въпреки че тялото му беше толкова мускулесто, като впрегатен кон. Очите му, ледени и сини като Арктика. Огромните му длани, които се свиваха в юмруци колкото футболни топки. Искаше да ги види пак. Искаше да ги види впити в гърлото на Хоби.