— На канапето — изръмжа Хоби.
Слънчевите лъчи се бяха преместили от бюрото и вече пълзяха върху масата, върху ръцете на Мерилин Стоун. Ноктите й изглеждаха посинели. Джоди пропълзя на четири крака, опря се на канапето, надигна се, седна до Къри и сложи ръцете си върху масата както преди. Слепоочието я болеше — пулсиращо, гневно свиване и отпускане на мястото, където бе попаднала куката. Рамото й беше изкълчено. Мъжът с пушката я наблюдаваше съсредоточено. Тони също я наблюдаваше. Пистолетът пак беше в ръката му. Ричър отново не беше при нея както през повечето време досега.
Хоби се върна зад бюрото си и с куката подравни купчината сертификати. Беше висока десет сантиметра.
— Куриерът ще дойде всеки момент — каза той доволно. — След това предприемачите ще вземат акциите си, аз ще взема парите си и отново ще бъда победител. Ще отнеме около половин час, предполагам. После идва краят. За мен и за вас.
Джоди си даде сметка, че говори на нея. Бе я избрал, за да предаде информацията. Къри, Мерилин и Честър гледаха нея, не него. Тя сведе очи и се втренчи в килима през стъклото на масата. Шарките бяха същите като на килима в кабинета на Де Уит в Тексас, само че този тук беше много по-малък и по-запазен. Хоби заобиколи бюрото, отиде при набития и взе пушката от ръцете му.
— Отиди да направиш малко кафе — каза му той, онзи кимна и излезе, като затвори леко вратата след себе си. Офисът притихна. Чуваше се само човешко дишане и едва доловимото боботене на сградата. Хоби държеше пушката с цевта надолу. Не здраво. Металът се люлееше в малък кръг. Джоди видя, че Къри се оглежда. Искаше да види къде е Тони — беше се отдръпнал назад и ги държеше на прицел от другия ъгъл на помещението с пистолет в ръка. Джоди видя, че Къри напряга мускулите си. Помръдна. Тони беше на четири метра от него. Хоби беше на три. Видя слънчевите лъчи, които падаха успоредно на месинговите ръбове на масата. Къри се надигна, готов да скочи.
— Не! — прошепна тя.
Лион винаги бе опростявал живота си с правила. Имаше правило за всяка ситуация. Когато беше малка, това я докарваше до лудост. Най-общото от тези правила, което важеше за всичко — от тестовете й в училище, службата му, дори законодателството на Конгреса, беше: Направи го веднъж и както трябва. Къри нямаше шанс да го направи както трябва. Никакъв. Държаха го на прицел с две мощни оръжия. Не съществуваше вариант да успее. Ако скочеше през масата към Тони, щеше да получи куршум в гърдите, преди да е изминал и половината разстояние, а може би и още един от пушката, която заедно с него щеше да убие и семейство Стоун. Ако скочеше към Хоби, имаше шанс Тони да не стреля, за да не улучи шефа си, но самият Хоби със сигурност щеше да натисне спусъка и да го разкъса на парчета, а тя щеше да е на една линия с Къри. Едно от другите правила на Лион гласеше: Когато няма надежда, няма надежда и не бива да се заблуждаваш, че не е така.
— Чакай — прошепна тя пак.
Къри кимна едва забележимо и Джоди видя, че мускулите му се отпускат. Чакаха. Тя гледаше килима под масата и се бореше с болката. Изкълченото й рамо я измъчваше под тежестта на собственото й тяло. Сви пръсти и се подпря на юмруците си. Чуваше дишането на Мерилин Стоун точно пред себе си. Изглеждаше съкрушена. Беше опряла глава странично върху ръцете си и бе затворила очи. Слънчевите лъчи вече не бяха успоредни на ръбовете. Приближаваха към нейните ръце.
— Защо, по дяволите, се мотае оня? — промърмори Хоби. — Колко време му е нужно, за да направи чаша кафе?
Тони го погледна, но не отговори. Държеше пистолета насочен напред, но като че ли най-много удостояваше с вниманието си Къри. Джоди разтвори ръце и отново се опря на длани. Главата й пулсираше — имаше чувството, че ще се пръсне. Хоби вдигна пушката и опря цевта върху облегалката на канапето пред себе си. Вдигна куката и разтри белезите си.
— По дяволите! — изруга той. — Колко още ще се бави? Отиди да му помогнеш, хайде.
Джоди си даде сметка, че говори на нея.
— Аз?
— Защо не? Можеш да свършиш нещо полезно. Правенето на кафе е женска работа в края на краищата.
Тя се поколеба.
— Не знам къде е — отвърна.
— Ще ти покажа.
Гледаше я, чакаше. Тя кимна, зарадвана от възможността да се раздвижи. Подпря се на ръце и стана. Олюля се и удари прасеца си в ръба на масата. Мина през линията на прицела на Тони. Пистолетът му отблизо изглеждаше огромен, брутален. Цевта му проследи движението й чак до вратата. Там слънчевите лъчи вече не достигаха до нея. Хоби мушна пушката под мишницата си и отвори вратата.