Беше се отказал от хотелите. Не беше задължително да загуби много време. Би могъл да успее и за час. Освен това му бе нужна повече информация от тази, която може да ти предложи хотел. Трябваха му телефонните указатели за всичките пет района и за предградията. Хотелите едва ли ги имаха. А и не му се искаше да плаща за телефонните разговори по хотелски тарифи. Копаенето на плувни басейни не го бе направило богат.
Насочи се към обществената библиотека. На Четирийсет и втора улица и Пето Авеню. Най-голямата в света? Не помнеше. Може би да, може би не. Бе достатъчно голяма обаче, за да има всички телефонни указатели, които му трябваха, а също така големи маси и удобни столове. На четири мили от Рузвелт Скуеър, един час бързо ходене, прекъсвано само от светофарите на пресечките и едно отбиване до магазин за канцеларски материали, за да купи молив и бележник.
Следващият, който влезе в кабинета на Хоби, беше секретарят от приемната. Той затвори вратата след себе си и заключи. После отиде до канапето, което беше най-близо до бюрото, и седна. Втренчи се в Хоби — продължително, настоятелно, мълчаливо.
— Какво? — попита го Хоби, макар и да знаеше.
— Трябва да изчезваш — отвърна секретарят. — Става опасно.
Хоби не каза нищо. Просто улови куката с лявата си ръка и прокара останалите си пръсти по извивката на метала.
— Нали имаш план — продължи секретарят. — И обеща. Няма смисъл да кроим планове и да обещаваме, ако не направим каквото трябва.
Хоби сви рамене. Мълчеше.
— Обадиха се от Хавай, нали? — каза секретарят. — Планираше да избягаш веднага щом се обадят от Хавай.
— Костело не е бил в Хавай — отвърна Хоби. — Проверихме.
— Толкова по-зле. Някой друг е бил в Хавай. Някой, когото не познаваме.
— Нищо необичайно. Няма как иначе. Помисли — каза Хоби. — Няма смисъл някой да отиде до Хавай, преди да са ни се обадили от другата страна. Нещата са последователни, както знаеш. Най-напред ни се обаждат от другия край, след това от Хавай, едно, две. После трябва да тръгваме. Не преди това.
— Ти обеща — каза секретарят.
— Твърде рано е — отвърна Хоби. — Не е логично. Помисли. Ако някой си купи пистолет и кутийка патрони и насочи пистолета към теб, ще се изплашиш ли?
— Разбира се.
— А аз няма — каза Хоби. — Защото пистолетът не е зареден. Първата стъпка е да купиш оръжието и патроните. Втората стъпка е да го заредиш. Докато не ни се обадят от другия край, Хавай е празно оръжие.
Секретарят отпусна глава назад и се загледа в тавана.
— Защо правиш това?
Хоби отвори чекмеджето и извади папката на Стоун. След това подписаното споразумение. Наклони го към светлината, докато видя синьото мастило на двата подписа.
— Шест седмици — каза той. — Може би по-малко. Само това ми е необходимо.
Секретарят отново погледна напред и присви очи.
— Необходимо за какво?
— За най-големия удар през живота ми.
Остави документа на бюрото и го затисна с куката.
— Стоун току-що ми предаде цялата си компания. Три поколения труд и усилия, а този глупак ми поднесе всичко на тепсия.
— Не. Поднесе ти лайно на тепсия. Даде милион и сто хиляди долара срещу някакви си хартийки.
Хоби се усмихна.
— Успокой се и остави мисленето на мен, става ли? Мен ме бива в това, нали?
— Добре, тогава как? — попита секретарят.
— Знаеш ли какво притежава той? Голяма фабрика на Лонг Айланд и голяма къща в Паунд Ридж. Петстотин къщи, струпани около фабриката. Сигурно има към дванайсет хиляди декара първокласен недвижим имот на Лонг Айланд, близо до брега, който плаче да бъде разработен.
— Къщите не са негови — възрази секретарят.
Хоби кимна.
— Не са. Повечето са ипотекирани в някаква малка банка в Бруклин.
— Добре, тогава как? — попита отново секретарят.
— Помисли — каза Хоби. — Какво ще стане, ако пусна акциите на борсата?
— Срещу тях няма да получиш нищо. Те нямат никаква стойност.
— Точно така, нямат никаква стойност. Само че банкерите все още не го знаят. Той ги е излъгал. Не ги е посветил в проблемите си. Иначе защо му е да идва при мен? Така че на банкерите ще им бъде показано доколко са гарантирани дадените от тях кредити. Ще получат оценка направо от борсата. Ще им бъде казано: „Акциите ви струват по-малко от лайно.“ Тогава какво?