— Защото не е вписан — каза гласът. — Работи само за адвокати, не с други клиенти.
— Значи го познавате?
— Дали го познавам? Разбира се, че го познавам. Работи като детектив в тази сграда петнайсет години. Не е чудно, че го познавам.
— Знаете ли къде е офисът му?
— Някъде в Гринич Вилидж — отговори гласът и млъкна.
— А къде точно?
— Гринич Авеню, ако не се лъжа.
— Знаете ли на кой номер?
— Не.
— Телефонен номер?
— Не.
— Познавате ли жена на име Джейкъб?
— Не, защо да познавам?
— Просто питам. Била му е клиентка.
— Не съм чувал за такава.
— Добре. Благодаря за помощта — каза Ричър.
— Моля — отвърна гласът.
Ричър окачи слушалката на мястото й, върна се назад и се изкачи отново по стълбите. Потърси Костело на Гринич Авеню. Не беше записан. Върна указателите на рафта излезе вън на слънцето и закрачи.
Гринич Авеню беше дълга права улица, която минаваше диагонално на юг и изток от Четиринайсета улица и Осмо Авеню до Осма улица и Шесто Авеню. От двете й страни имаше приятни ниски къщи, някои от които имаха издадени полуприземни етажи, които служеха за магазини или галерии. Ричър мина най-напред по северната страна и не откри нищо. Промъкна се през колите до края и се върна по отсрещния тротоар. Някъде в средата на улицата видя метална плочка, монтирана край една входна врата. Беше добре излъскана и правоъгълна и на нея пишеше Костело. Вратата беше черна и отворена. Вътре имаше малко фоайе с табло за съобщения, разделено на няколко части, от което се виждаше, че в сградата има десет офиса. Офис номер пет беше на Костело. В края на фоайето се виждаше стъклена врата. Заключена. Ричър натисна звънец номер пет. Никой не отговори. Натисна още веднъж продължително, но не постигна нищо. Позвъни на номер шест. Обади се дрезгав глас.
— Да?
— Куриерски услуги — отговори той, стъклената врата забръмча и се отвори.
Сградата беше на три етажа или четири, ако броиш отделния сутерен. Офиси едно, две и три бяха на първия етаж. Изкачи се на втория и видя вляво офис четири, вдясно офис шест и право напред офис пет, в задната част на сградата, сбутан под стълбата, която водеше нагоре.
Полираната махагонова врата беше отворена. Не широко, но достатъчно, за да бие на очи. Ричър я бутна с върха на обувката си и видя скромна, семпла приемна, голяма колкото хотелска стая. Беше боядисана в пастелен цвят, нещо средно между светлосиво и светлосиньо. На пода имаше дебел килим. Г-образно бюро за секретарката, със сложен телефонен апарат и елегантен компютър. Шкаф за документи и канапе. Имаше прозорец с матово стъкло и още една врата, водеща към кабинета.
Помещението бе тихо, нямаше никого. Ричър влезе и затвори вратата с пета. Резето на бравата бе вдигнато — офисът бе отворен за работа. Ричър мина през килима до вътрешната врата. Уви долната част на ризата около ръката си и натисна дръжката. Влезе в кабинета, който бе също толкова голям. Стаята на Костело. По стената висяха черно-бели фотографии — по-млади версии на мъжа, когото бе видял на острова, сниман с полицейски шефове и местни политици, които Ричър не бе виждал. Бе ясно, че преди много години Костело е бил слаб. От снимките се виждаше как с възрастта става все по-дебел — като реклама за диетична храна, но наопаки. Бяха на стената, вдясно от бюрото. Върху него имаше попивателна, старомодна мастилница и телефон, а отзад се виждаше голям стол, вдлъбнат по очертанията на тежък човек. Вляво имаше прозорец, също с матово стъкло, и редица заключени шкафове, а пред бюрото — два стола за клиенти, поставени симетрично под ъгъл.
Ричър се върна в приемната. Във въздуха все още се долавяше ароматът на парфюм. Заобиколи бюрото и видя дамска чанта, отворена, грижливо поставена на един рафт вляво от стола. Капакът бе обърнат назад и откриваше портмоне от мека кожа и пакетче книжни салфетки. Ричър взе един молив и бутна настрана салфетките със задния му край. Отдолу се показаха връзка ключове и купчина гримове; лъхна го мек аромат на скъп парфюм.
На екрана на монитора плуваха воднисти фигурки — програма за защита на екрана. Ричър бутна мишката с молива. Фигурките изчезнаха и се появи недовършено писмо. В горния край се виждаше датата — от същия ден. Курсорът мигаше търпеливо по средата на недовършена дума. Ричър си спомни трупа на Костело, проснат край гробището на Кий Уест, погледна чантата на отсъстващата жена, отворената врата, недовършената дума и потрепери.
След това с помощта на молива излезе от текстообработващата програма. Появи се надпис, който го питаше дали иска да запази промените в писмото. Замисли се за миг и отговори НЕ. След това отвори списъка на файловете и прегледа директориите. Търсеше фактура. Мястото създаваше впечатлението, че Костело е водел бизнеса си както трябва. Дотолкова както трябва, че да издаде фактура при получаване на хонорара, преди да тръгне да търси Джак Ричър. А кога бе започнало това търсене? Във всеки случай нещата бяха протекли в определена последователност. Инструкциите на мисис Джейкъб вероятно са били неясни — нищо повече от име, смътно описание за ръста му, военната му служба. Костело вероятно се бе обърнал към Централния архив на армията в Сейнт Луис — строго охраняван комплекс, в който се пази всяко късче хартия, отнасящо се до всеки мъж или жена, носили някога военна униформа. Охраната там беше двойна: физическа, с огради и портали, и административна, състояща се от дебел пласт препятствия, които да обезкуражават свободния достъп. След търпеливо изчакване вероятно бе научил, че Джак Ричър е освободен с почести. И бе спрял озадачен, попаднал в задънена улица. Бе последвал почти безнадеждният ход с банковата сметка. Обадил се бе на стар приятел, поискал бе услуга, пуснал бе в ход връзките си. Може би бе получил размазан факс от Вирджиния, може би му бяха продиктували поредицата тегления и внасяния на суми по телефона. След това бе отлетял на юг, бе заразпитвал по Дювал Стрийт, после бяха дошли онези двамата, юмруците, ножът за линолеум.