Тази последователност се стори логична на Ричър, само че Сейнт Луис и Вирджиния биха му отнели много време. Според него, за да се сдобие с каквато и да било информация от военния архив, на гражданин като Костело би му отнело поне три, а може би и четири дни. Банката във Вирджиния едва ли би била по-експедитивна. Хората не правят услуги моментално. Моментът трябва да е подходящ. Даваше му общо седем дни бюрократични перипетии, един ден за мислене и още по един ден в началото и края. Може би бяха минали общо десет дни, откакто мисис Джейкъб му се бе обадила.
Отвори поддиректория, наречена „фактури“. В дясната страна на екрана се появи дълъг списък имена, подредени азбучно. Спусна курсора надолу. Нямаше Джейкъб. Имаше инициали и акроними — вероятно съкратени имена на адвокатски фирми. Провери датите. Нямаше нищо, което да е записано точно преди десет дни. Един от файловете обаче беше отпреди девет дни. Може би Костело бе по-бърз, отколкото си мислеше, или може би секретарката му бе по-бавна. Файлът се наричаше СГР&Т–09. Щракна върху него, твърдият диск на компютъра зачурулика и на екрана се появи хонорар за хиляда долара за издирване на изчезнал човек, получен от фирма на Уолстрийт, наречена „Спенсър, Гътмън, Рикър и Талбът“. Имаше адрес, но не и телефонен номер.
Ричър се върна към базата данни. Потърси СГР&Т и намери запис със същия адрес, но този път с телефон, факс, телекс и адрес за електронна поща. Наведе се леко и измъкна от чантата на секретарката две салфетки. Едната уви около слушалката, а другата сложи върху номератора на телефона. Набра номера. Обадиха се след първото позвъняване.
— „Спенсър, Гътмън“ — каза жизнен глас. — Мога ли да ви помогна?
— Мисис Джейкъб, моля — отвърна Ричър делово.
— Един момент — каза гласът.
Чу се някаква мелодийка, а след това мъжки глас. Говореше бързо, но почтително. Може би беше някакъв помощник.
— Мисис Джейкъб, моля — повтори Ричър.
Отговорът прозвуча нервно и припряно:
— Вече замина за Гарисън и се боя, че не знам кога отново ще бъде в офиса.
— Имате ли адреса й в Гарисън?
— Нейният!? — попита онзи изненадано. — Или неговият?
Ричър замълча, прецени изненадата, и реши да рискува.
— Неговият. Изглежда, съм го загубил.
— Все едно — каза онзи. — И без това беше сгрешен. Тази сутрин пренасочих поне петдесет души.
Издекламира някакъв адрес, явно по памет. Гарисън, Ню Йорк, град на около шейсет мили нагоре по река Хъдсън, повече или по-малко срещу военната академия Уест Пойнт, където Ричър бе прекарал четири дълги години.
— Мисля, че ще трябва да побързате — добави мъжът по телефона.
— Да, ще побързам — отвърна Ричър и прекъсна линията объркан.
Излезе от базата данни и остави екрана черен. Хвърли последен поглед на дамската чанта, пое още веднъж аромата на парфюма й и излезе.
Секретарката умря пет минути след като издаде самоличността на мисис Джейкъб, а това беше около пет минути след като Хоби се зае да я обработва с куката си. Бяха в частната баня, в офиса на осемдесет и осмия етаж. Мястото бе идеално — просторно, към пет квадратни метра, доста голямо за баня. Скъп дизайнер бе поставил гранитни плочи върху всичките шест повърхности на помещението — стените, пода, тавана. Имаше голяма кабина за душа, закрита с прозрачна найлонова завеса, окачена на желязна рейка. Рейката беше италианска, излишно здрава за някаква си найлонова завеса. Хоби бе установил, че може да издържи теглото на закопчано с белезници за нея човешко тяло. Изгубило съзнание. От време на време и по-тежки същества от секретарката бяха висели там, докато той ги подканяше да отговорят на нетърпящите отлагане въпроси или разсъждаваше относно мъдростта на някое конкретно свое решение.